Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 17

Да, това би помогнало, нали? Да знаеш, че и други са виждали призраци?

Но не това бе най-лошото — да видиш призрак. Нещо много по-лошо от страха го връщаше отново на онази закрита с мрежи веранда, при бледата жена в люлеещия се стол. Това бе вината, вина, която трябваше да носи цял живот — че не се е опитал по-упорито да й помогне, че така и не се бе обадил на дъщеря й.

Зората тъкмо се пукваше над града. Той гледаше промяната в небето, слабото зарево по мръсните стени отсреща. Тогава отиде до гардероба и извади картичката на англичанина от джоба на палтото си.

ТАЛАМАСКА

„Ние наблюдаваме и винаги сме тук.“

Вдигна телефонната слушалка.

Разговаряха цял час, което го учуди, но всички подробности като че ли го връхлетяха отново. Нямаше нищо против малкия диктофон с примигващото миниатюрно червено око. Все пак не спомена никакви имена, нито адреси, нито дори дати. Ню Орлиънс, стара къща, само това. И говореше ли, говореше. Сега осъзна, че така и не бе докоснал закуската си, само отново и отново изпразваше чашата с кафе.

Лайтнър се оказа отличен слушател, реагираше деликатно, без да го прекъсва. Но лекарят не се почувства по-добре. Всъщност, когато приключи, се чувстваше като глупак. И докато гледаше как Лайтнър взима малкия диктофон и го прибира в куфарчето си, едва не поиска касетата.

Но точно Лайтнър наруши тишината и остави няколко банкноти върху сметката.

— Има нещо, което трябва да ви кажа — рече той. — Мисля, че ще ви успокои.

Възможно ли бе нещо да го успокои?

— Нали помните, че събирам истории за призраци.

— Да.

— Е, зная коя е тази стара къща в Ню Орлиънс. Виждал съм я. Записвал съм други истории на хора, видели мъжа, когото описвате.

Лекарят остана безмълвен. Думите бяха изречени с абсолютна убеденост. Всъщност бяха изречени с такъв авторитет и увереност, че той повярва на казаното без капка съмнение. За първи път огледа по-внимателно Лайтнър. Беше по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Вероятно на шейсет и пет, дори на седемдесет. Лекарят отново се почувства някак пленен от излъчването му — беше така приветлив, така доверчив, така вдъхващ доверие.

— Други хора — прошепна той. — Сигурен ли сте?

— Чувал съм и различни описания, някои от тях много подобни на вашето. И ви казвам това, за да разберете, че не сте си го въобразили. Той не бива да измъчва повече съзнанието ви. И не сте можели да помогнете на Деидре Мейфеър, между другото. Карлота Мейфеър никога не би го позволила. Длъжен сте да забравите напълно тази история. И да спрете да се тревожите за това.

За миг лекарят почувства облекчение, сякаш се бе изповядал и свещеникът бе изрекъл думите: „Простено ти е“. Но после го връхлетя пълното значение на откровеността на Лайтнър.

— Вие ги познавате! — прошепна той. Усети, че се изчервява. Тази жена бе негова пациентка. Бе внезапно и напълно объркан.

— Не, не ги познавам, но ги зная — отвърна Лайтнър. — И ще пазя историята ви в пълна тайна. Можете да сте сигурен в това. Помнете, не използвахме никакви имена при записа. Нито дори вашето и моето.