Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 15

Тогава, щом вдигна очи от чашата си, лекарят видя точно пред себе си мистериозния мъж. Седеше до масата близо до вратата към улицата.

Същото восъчно лице, същите кафяви очи. Същите невзрачни дрехи от необичайна материя, така гладки, сякаш сияеха слабо, с приглушена светлина.

Въпреки че мъжете в съседство продължаваха разговора си, лекарят почувства същия силен ужас, който бе познал в тъмната спалня на Деидре Мейфеър.

Мъжът седеше съвършено неподвижно и се взираше в него. Деляха ги по-малко от двайсет крачки. Бялата дневна светлина от големите прозорци на бара падаше отчетливо на рамото му и осветяваше едната страна на лицето му.

Наистина бе там. Устата на лекаря се напълни със слюнка. Призляваше му. Бе на път да припадне. Щяха да си помислят, че е пиян. Само бог знае какво щеше да се случи — насили се да успокои ръката, с която държеше чашата. Опитваше се да не се паникьосва напълно, както в спалнята на Деидре.

И тогава, съвсем внезапно, мъжът сякаш потрепна, като прожектиран образ, после изчезна пред очите му. Студен полъх нахлу в бара.

Барманът се обърна, за да прихване една лекьосана салфетка да не отлети. Някъде се затръшна врата. Разговорът като че стана по-силен. Лекарят почувства как нещо в главата му започва леко да тупти.

— Полудявам… — прошепна.

Нямаше сила на земята, която да го принуди да мине отново покрай къщата на Деидре Мейфеър.

Но на следващата нощ, докато караше към дома покрай езерото, видя мъжа отново. Стоеше под една улична лампа близо до гробището на Канал булевард. Жълтата светлина се изливаше право върху него, пред тебеширенобялата стена на гробището.

Успя само да го мерне, но знаеше, че не му се е привидяло. Разтрепери се силно. За миг му се стори, че е забравил кой педал за какво е, но после натисна безразсъдно газта, като пълен глупак, сякаш непознатият щеше да хукне да го преследва. Не се почувства в безопасност, докато не затвори вратата на апартамента си.

Следващият петък видя мъжа на дневна светлина. Стоеше неподвижен на тревата на Джаксън Скуеър. Една минувачка се обърна да го погледне. Да, там, точно както преди! Лекарят хукна по улиците на Френския квартал. Намери такси пред входа на един хотел и каза на шофьора да го откара някъде далече оттук, просто да кара нанякъде, без значение къде.

Дните минаваха и лекарят вече не бе толкова изплашен, колкото ужасен. Не можеше нито да спи, нито да яде. Не можеше да се концентрира върху нищо. Постоянно се луташе в някакъв пълен мрак. Взираше се с тих гняв в стария психиатър всеки път щом го срещнеше.

Как, за бога, можеше да обясни на това чудовищно нещо, че вече дори не се приближаваше до нещастната жена в люлеещия се стол? Вече не носеше игли, не даваше лекарства! Вече не съм враг, не разбираш ли!

Да потърси помощ или разбиране от някого беше риск за репутацията му, дори за цялото му бъдеще. Психиатър, полудял като пациентите си. Беше отчаян. Трябваше да избяга от това. Кой знае кога можеше да се появи отново? Ами ако станеше тук, в санаториума!