Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 14

Една сутрин лекарят се събуди с изненадващо ясна мисъл: мистериозният мъж не искаше да й се дават успокоителни! Знаеше, че това е лошо. А жената, разбира се, бе беззащитна; не можеше да проговори в своя защита. Призракът я защитаваше!

„Но кой, за бога, щеше да повярва в това?“ — помисли си лекарят. Прииска му се да си е у дома, в Мейн, да работи в клиниката на баща си, а не в този влажен и чужд град. Баща му щеше да разбере. Не, всъщност не. Баща му щеше само да се притесни.

Опита се да потъне в работата. Но истината беше, че санаториумът бе отегчително място. Нямаше много за вършене. Старият психиатър му даваше по някой и друг случай, но те не бяха никакво предизвикателство. И все пак важно беше да продължава да работи, да изтрие всякакви съмнения от ума си.

Когато есента се превърна в зима, лекарят започна да сънува Деидре. В сънищата си я виждаше излекувана, жизнена, как върви бързо по улицата, а косата й се развява от вятъра. От време на време, когато се събуждаше след такъв сън, той се чудеше дали бедната жена не е умряла. Това бе най-вероятното.

Когато пролетта настъпи и той бе изкарал вече цяла година в града, усети, че трябва да види къщата отново. Хвана трамвая по линията „Сейнт Чарлз“ до Джаксън авеню и после продължи пеша, както правеше преди.

Всичко си беше съвсем същото — бодливата бугенвилия бе нацъфтяла над верандите, тревясалата градина бе осеяна с миниатюрни бели пеперуди, лантаната с нейните малки оранжеви цветчета напираше през черната метална ограда.

А Деидре седеше на люлеещия се стол на страничната веранда зад булото си от ръждясала мрежа.

И тогава го прониза силна болка. Не се бе чувствал толкова притеснен през целия си живот.

Някой трябва да направи нещо за тази жена.

Продължи безцелно напред, докато накрая не се озова на мръсната и шумна улица. Една занемарена квартална кръчма привлече погледа му. Влезе вътре, благодарен за ледения хлад от климатиците и относителната тишина, в която само неколцина старци разговаряха приглушено на бара. Взе си питие и се отправи към последната дървена маса в дъното на помещението.

Състоянието на Деидре Мейфеър го измъчваше. И загадката с привидението само влошаваше нещата. Замисли се и за дъщерята в Калифорния. Щеше ли да се осмели да й се обади? Като лекар на лекар… Но той дори не знаеше името й.

— Освен това нямаш право да се месиш — прошепна той. Отпи с наслада от студената бира. — Лашър — прошепна отново. Що за име бе това? Младата стажантка от Калифорния щеше да го помисли за откачен. Отпи още една голяма глътка.

Изведнъж му се стори, че в бара става по-топло. Сякаш някой бе отворил вратата и бе пуснал пустинен вятър. Дори старците, които разговаряха над бирите си, като че ли забелязаха това. Видя как един от тях избърса лицето си с мръсна кърпа, а после продължи спора си.