Читать «Вечната нощ» онлайн - страница 23

И след това:

НМарт: Знаеш, че ми липсваш. Колко още?

ВФет: Сега се връщам. И ти ми липсваш.

Еф свлече торбата от гърба си, прибра меча в ножницата и се отпусна на стола.

Втренчи се в последните реплики, четеше ги отново и отново, чуваше гласа на Нора, после бруклинския говор на Фет.

И ти ми липсваш.

Четейки думите, Еф се почувства безтегловен - като че ли си­лата на гравитацията беше напуснала тялото му. Но ето, седеше си неподвижно.

Би трябвало да се ядоса повече. Да изпитва повече справедлив гняв. Той беше предаден. Да побеснее от ревност.

И той наистина изпитваше всички тези неща. Ала не дълбоко. Не остро. Имаше ги и той ги осъзнаваше, но стигаха до... вече познатото. Толкова беше зле, че никаква друга емоция, колкото и люта да беше, не можеше да му подейства.

Как се стигна до това? През изминалите две години Еф поня­кога съзнателно се беше държал на разстояние от Нора. Правеше го, за да я защити, да защити всички тях... или поне така си казва­ше в оправдание на това, че просто я изоставя.

И все пак - не можеше да разбере. Прочете отново другата част. Значи, той беше „риск“. Беше „опасен“. Не можеха да разчи­тат на него. Сякаш си мислеха, че те го носят. Част от него из­пита облекчение. Облекчение заради Нора - добре е за нея - но по-голямата част просто пулсираше от надигащия се гняв. Какво ли беше това? Ревнуваше, само защото не бе способен повече да я задържи? Бог му беше свидетел, че не се стараеше особено; да не би да се гневеше, задето някой друг е намерил неговата заб­равена играчка и сега той си я иска обратно? Познаваше себе си толкова малко... Майката на Кели навремето му казваше, че ви­наги закъснява с десет минути за всички важни събития в живота си. Закъсня за раждането на Зак, закъсня за сватбата, закъсня да спаси брака си от разпадане. Бог знаеше, че закъсня да спаси Зак или да спаси света, а сега - сега това...

Нора? С Фет?

Беше си тръгнала. Защо той не стори нещо по-рано? Странно, сред болката и усещането за загуба, той изпитваше и облекчение. Вече не беше нужно да се тревожи - не беше нужно да компенси­ра своите недостатъци, да обяснява отсъствията си, да успокоява Нора. Но тъкмо когато тази слаба вълна на облекчението беше на път да подейства, той се обърна и се видя в огледалото.

Изглеждаше остарял. Много повече, отколкото би трябвало. И беше мръсен, почти като скитник. Косата му лепнеше по пот- ното чело, а по дрехите му беше напластена мърсотия от много месеци. Очите му бяха хлътнали. Изпъкналите му скули опъваха изтънялата кожа наоколо. Не е чудно, рече си той. Не е чудно.

Замаян се надигна от стола. Слезе четири етажа надолу и тръг­на под проливния дъжд към болницата Белвю, недалеч от сграда­та на съдебната медицина. Покатери се, влезе през един счупен прозорец и тръгна през тъмните пусти зали към спешното от­деление. Някога спешното отделение на болницата Белвю беше първостепенен травматологичен център, тоест разполагаше със специалисти от всички области и с най-добрата апаратура.