Читать «Вечната нощ» онлайн - страница 10

Второто беше Закари.

Кели все още изпитваше болката на желанието - на нуждата - да превърне обичния си син. Тази потребност беше потисната, ала не беше изчезнала. Усещаше я през цялото време като незавършена част от самата себе си, като празнота. Беше противно на вампирската й природа. Но тя понасяше това мъчение само по една причина: защото Господаря изискваше това. Единствено неговата съвършена воля удържаше желанието на Кели. И така момчето си оставаше човек. Оставаше недоносен, недовършен. Искането на Господаря действително целеше нещо. Кели вярваше в това без най-малка несигурност. Причината не й беше разкрита, понеже още не й се полагаше да я знае.

Засега бе напълно достатъчно да вижда как момчето седи до Господаря.

Пипалцата подскачаха около Кели, докато тя слизаше по стълбите. Отиде до високото прозорче и излезе така, както беше вля­зла, почти без да се отклони. Дъждът отново бе завалял; мазни, черни капки биеха по горещия й скалп и по раменете й и изчезваха в струйки пара. Застанала на жълтата осева линия на улицата, тя пак долови следата на Еф; пулсирането на кръвта му ставаше по-силно, докато той изтрезняваше.

Съпроводена от подтичващите пипалца, тя закрачи под дъжда, оставяйки подире си тънка следа от пара. Доближи станцията на метрото и усети как телепатичната връзка с Еф започва да отслабва. Това се дължеше на бързото увеличаване на разстоянието между тях. Той се беше качил в метрото.

Мислите й не се замъглиха от разочарование. Кели щеше да продължи да преследва Еф, докато най-сетне не се съберяха отново веднъж и завинаги. Донесе на Господаря за резултата и последва пипалцата в станцията.

Еф се връщаше в Манхатън.

Корабът фаръл

Конят нападна. Следваше го диря от гъст черен дим и оранжев пламък.

Конят гореше.

Погълнато от огъня, гордото животно препускаше с устрем, породен не от болка, а от желание. През нощта, видим от миля, конят без ездач се носеше из пустата равнина към селото. Към човека, който го наблюдаваше.

Фет стоеше прикован от гледката. Знаеше, че конят идва за него. Очакваше го. Надяваше се да дойде.

Когато влезе в селото и се понесе към него с бързината на ог­нена стрела, конят проговори - естествено, в съня, той говореше - и рече: Жив съм.

Фет простена, когато горящият кон го връхлетя, и се събуди.

Лежеше на хълбок на койката в помещението за екипажа под фордека на люлеещ се кораб. Съдът се мяташе и клатушкаше и Фет се мяташе и клатушкаше заедно с него, а вещите наоколо бяха омотани и вързани здраво. Останалите легла бяха прибрани до стената. Сега почиваше само той.

Сънят - винаги еднакъв в основното - го преследваше още от младежките му години. Пламтящият кон с огнените подкови препуска към него от мрака на нощта и го пробужда точно преди сблъсъка. Страхът, който Фет чувстваше тогава, беше дълбок и плътен, детски страх.

Пресегна се за торбата си под койката. Торбата беше влажна - всичко на кораба беше влажно - но отгоре беше вързана добре и съдържанието й беше в безопасност.