Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 74
Лора Лазар
- Може да ги е заплашил с въоръжената си дружинка - предположи Траян. - Нали ги видях онази нощ как разбиха вратата на съседа?
- Не, чедо. Не си прав.
- За кое?
- С пушките ходят, за да плашат гаргите... Особено пред непознати.
- Селска атракция, а? - недоверчиво поклати глава Траян. - Не ми се вярва.
- Добри хора са, вярвай ми - убедено изрече баба Бенда. - Опазиха селото от цигански набези... Няма крадци наоколо...
- Ама има убиец - твърдо изрече внукът й.
- Пепел ти на езика!
- Все някой ги мрази... Отдавна ги мрази...
- Не говори така, чедо! - Старицата притисна ръце към гърдите си.
- Няма ли да ми кажеш тайната, а, бабче? - умолително я погледна Траян. - Нещо, което се е случило преди време...
- Не знам за какво говориш... - извърна се баба Бенда, за да избегне погледа на внука си.
- Ти знаеш тази тайна... - Траян стана и прегърна баба си. - Трябва да ми я кажеш.
- Няма тайни в Кралево - тихичко изрече тя.
В този момент откъм улицата се чуха жални викове. Баба Бенда неочаквано бързо скочи и тръгна към портата. Траян я изпревари и отвори вратата. Зад завоя се показа Глухата Марина. Вървеше, подпирайки се на стобора, и нареждаше на висок глас:
- Господи, защо не съм аз? Защо мене остави, Господи? За какво ме наказваш?
- Пияна ли е? - прошепна на баба си Траян.
- Како Марино - провикна се Бенда, - какво е станало?
- Господ прибра моята Стела... - изрече Глухата Марина, погледна към небето и се провикна: - Господи, защо мен не прибра?
- Како Марино - извика Бенда, - влез вътре.
- Не искам - размаха ръце старицата. - На гробището отивам... Там е моята звездичка... До нея искам да полегна... - Глухата Марина ги отмина.
Изпроводиха я с поглед и едва тогава се прибраха вътре.
- И сега ще ли ще твърдиш, че няма убиец в селото? - надвеси се над баба си Траян.
- Аз съм виновна за всичко... - промълви Бенда и заплака.
66
- Ей този я откри - Велизар Вампора избута Милко напред.
- Разкажи как стана!
- Кмете - обърна се към него Мишената, - идете под оная сянка. Ще ви извикам, ако се наложи.
Вампора възмутено изсумтя, погледна към Максим Балабана, но двамата кралевци изпълниха нареждането на комисаря. Едва тогава Мишената каза на овчаря:
- Разказвай отначало до край!
- Ами... изкарах стадото... - започна Милко, без да поглежда полицаите.
- Как се казваш? - прекъсна го Донов.
- Милко Димитров Милков - бързо отговори овчарят.
- Добре. Продължи сега! - нареди Мишената.
- Ми... Видях жената... Мислех, че спи...
- Как разбра, че е мъртва? - намеси се и Радо.
- Ами... Приближих се и... видях, че е мъртва.
- Защо се приближи? - настоятелно попита комисарят.
- Заради дървото.
- Какво му е на дървото?
- Дрънчи - отвърна тихо Милко. - Не чувате ли? И сега дрънчи - ослуша се той, но без да вдигне поглед към клоните на Пеещата круша.
- И после? - повиши глас Мишената.
- Тя не стана...
- Защо трябва да става?
- Поздравих я, а тя не отвърна...
- Пипа ли я?
- Не.
- Ами ако само е била припаднала? - попита Радо.
- С това цвете на гърдите? - изуми се Милко и плахо погледна към младия полицай, но бързо заби поглед в обувките си.