Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 59

- Нищо не могат да ми направят - наперено заяви младежът, защото веднага се досети откъде идва потенциалната заплаха. - Аз съм от „вашите“ - иронично допълни той.

- Могат, чедо, могат... - замислено произнесе възрастната жена.

- Да не са гръмнали някого в Прокълнатата къща? - сети се изведнъж Траян.

- Опазил бог! - стресна се тя. - Какви ги говориш?

- А какво е станало тогава в Прокълнатата къща?

- Стари истории...

- Кажи ми! - настоятелно изрече младежът.

- Нещастие беше... - тъжно отговори старицата.

- Ще ми кажеш ли? - умолително я попита той.

Баба Бенда въздъхна дълбоко и тихо каза:

- Една жена се обеси... Трийсет години минаха оттогава...

- Това ли било? - разочаровано каза Траян. - Защо се обеси?

- Не знам.

- Не искаш да ми кажеш.

- Не знам - повтори старицата и стисна устни.

Траян разбра, че повече няма да научи. Поне днес.

54

Ето това означава да си напълно свободен - да легнеш по гръб на тревата, да впиеш поглед в небето и да не мислиш за миналото. Да чакаш с ококорени нагоре очи, докато някой облак приседне до теб, направи ти сянка и придремнеш. Ами ако някоя коза изчезне?

При тази мисъл Милко се надигна и огледа - козите бавно напредваха по посока на Водопада. Спокойно отвсякъде. Слънчева тишина, която изпълни с покой душата му. Дори огромното куче бе полегнало на хладина под дрянов храст и дремеше спокойно.

Снощи Вампора доведе звяра, завърза го за един кол и му нареди:

- Грижи се за кучето!

- Аз ли? - изуми се Милко.

- Казва се Царски - продължи кметът.

Звярът леко помръдна с опашка, щом чу името си.

- Що за име?

- Това е кучето на Коко... Не го знаеш него - завърши набързо кметът, без да стане ясно за кого говори - за кучето или за собственика му.

- Царски - повтори Милко и погледна към каракачанския пес, който бе вперил поглед в него. - Хапе ли? - попита боязливо той.

- Пробвай! - засмя се Вампора, но видя страха в очите на пришълеца и продължи по-спокойно: - Приближи се, да те подуши...

- Не го ща - отсече пришълецът. - Ако ми се нахвърли?

- Един досадник по-малко в селото - отсече Вампора и го изгледа кръвнишки.

Милко бавно се приближи до животното, то го подуши и не реагира.

- Погали го зад ушите - нареди кметът. - Нахрани го и утре излизаш с него...

- Ами ако избяга?

- Нали знаеш правилата?

- По-добре да стои тук - предложи Милко. - Ще го храня...

- Тук Царски няма какво да прави - пренебрежително изрече кметът, като огледа дворчето и къщурката.

- Стадото трябва да пази...

- Крадци ли има из района? 

- Не, вълк броди наоколо.

Когато се сети за вълка, Милко стана от тревата и се огледа. Нямаше живинка наоколо. Само красота, за каквато не беше мечтал през целия си живот.

Изведнъж отнякъде се чу пискливо и насечено чуруликане. Овчарят прехвърли поглед по няколко шубрака и не откри птичето, което издаваше дразнещите звуци. Но кучето се бе надигнало, а ушите му помръдваха неспокойно. Птичата свирка се повтори, Царски неочаквано скочи и изчезна в близкия храсталак.

- Чакай, чакай! - развика се Милко и тръгна след кучето.

Но преди да стигне храсталака, оттам излезе Краля. Човекът се стъписа и отстъпи назад. Позлатеният козел царствено мина покрай Милко, сякаш не го забеляза, и се запъти направо към Вирка. Ухажването бе кратко, но взаимно. А после Краля покри с мъжествената си сила козата.