Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 34

- Добре дошъл в нашето село, Милко - поздрави го Бенда.

Мъжът се огледа в двете посоки и нищо не отвърна.

- Донесла съм ти малко яйца - продължи старата жена.

- Не искам. Нищо не искам! - дръпна се назад Милко. - Аз пак заминавам.

- Къде?

- За още багаж.

- Значи оставаш в нашето село? 

- Ако ония позволят... - смутолеви мъжът,

- От теб зависи - каза Бенда, защото веднага се сети кои са „ония“.

- Нищо не съм направил - реагира бързо Милко.

- Не се страхувай! Тука живеят само добри хора.

- Да бе! Да... - заклати глава съседът.

- Вземи! - подаде му яйцата Бенда. - Но кошничката искам да ми я върнеш, защото в нея ги събирам от полога.

- Не искам - дръпна се отново той.

- Но аз искам!

- Какво?

- Диня - без да иска, изрече жената.

- Вземай, колкото искаш, и се махай! - разкрещя се човекът.

- Не така - кротко отвърна бабата. - Ако не искаш яйцата, ще ти платя динята. Не мога да отида до града...

- Съжалявам - тихо изрече Милко, пресегна се към ремаркето, взе една голяма диня и я подаде на старата жена.

Никой от двамата не видя сянката, която се показа за миг зад Прокълнатата къща и се сля с подивелия люляков храст.

31

Съвсем притъмня, сякаш бе привечер. Вампора изтърси останалите пред кметството, заключи ладата и без да се сбогува, хлътна в мрачната стая. Не светна. Изправи се до прозореца, но отсреща бе стоборът на Длъгнестия Ванко, а улицата беше пуста. Повтаряше си наум, че няма от какво да се страхува, но една топка бе застанала в стомаха му. Възможно ли е някой да е научил тайната? Не му се вярваше. Толкова години минаха оттогава...

И все пак нещо ставаше в селото. Във въздуха се носеше заплаха, подобно на вирусна епидемия. Усещаше я с кожата си, която настръхваше на моменти, а после отново се отпускаше. Трябваше да измисли план за действие. Но срещу кого? Или срещу какво?

Вампора се приближи до бюрото си и машинално протегна ръка, за да издърпа стола си. Ръката му увисна във въздуха. Столът липсваше, а на неговото място някой бе пренесъл откраднатата селска камбана. Коко, бе първата мисъл на Вампора. После удари безпомощно юмрук по бюрото и закрещя:

- Коко, на кого си завещал номерата си? Кой ти е наследникът? И защо никой не се смее вече?

- С кого говориш, кмете? - чу се глас откъм вратата.

Вампора погледна натам и съзря тъмен силует. За малко да изкрещи от уплах, но тутакси разпозна буйната грива на Рошавата Донка. Както и да я вчесваше, колкото й да я постригваше, косата й винаги стърчеше в различни посоки. Жената бе прехвърлила шестдесетте, нисичка, пълничка и много енергична.

- Ядосвам се, Доне. Влез вътре - отговори й с вече овладян глас.

- Няма да вляза - троснато отвърна жената. - Димо Вълкобореца и днес не изкара животните.

- Как така? - изненада се кметът.

- Не знам. По нашата улица не е минавал. Козите врещят, катерят се по оградата, не знам какво да правя... - занарежда жената.

- Ще отида да го намеря - прекъсна я Вампора, избута я от стаята, заключи и тръгна към дома на овчаря.

Рошавата Донка се поколеба дали да тръгне след кмета, но реши да се прибере у дома.