Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 25

Обичаше го от малка. Той бе по-висок от нея, но изглеждаше дребен в сравнение с едрите фигури на Вампора и Балабана. Но на нея й пасваше. Имаше матов тен, тъмни очи със завити мигли и права черна коса. Циганска хубост! Коко обичаше да е център на компанията, но не се налагаше грубо като Вампора, а като бърбореше непрестанно. Доколкото си спомняше, Коко сам си измисли прякора. Както хлопката на козела дрънчи непрестанно, докато се движи, така и той не спираше да говори, докато е буден. Винаги разказваше безумни истории - бавно и загадъчно, докато стигне края, който претупваше набързо. А после се разсмиваше така, сякаш квачка кудкудяка на полог. След него всички се смееха. Не случките бяха толкова смешни, колкото заразителният смях на Коко.

Станаха гаджета през лятото, преди да го вземат в казармата. Преди четиридесет години... А след това той не й написа нито ред, не й се обади по никакъв повод и Стела се почувства предадена.

После страстта й към конете я погълна така, че тя забрави за Коко, или поне така си мислеше тогава. Стана добър жокей, печелеше състезания, живееше надалеч и рядко се връщаше в селото. През годините около нея също имаше мъже, но не успя да се влюби в някого толкова силно, че да пожелае да остане завинаги с него.

От майка си разбра за женитбата на Коко, за раждането на сина му, за раздялата с жена му. Мислеше, че не й пука, докато не се прибра завинаги в Кралево. Още при първата си среща с Коко, Стела разбра, че любовта й към този мъж е до гроб. Но не беше права - Коко умря, а тя още го обичаше. Сълзите отново рукнаха, носът й потече и тя заплака със силен глас. Нямаше кой да я чуе в тази пустош.

Подухна вятър и повдигна нагоре книжната топка, която беше смачкала. Стела се присегна, взе хартията, за да издуха носа си. Когато я разтвори, позна неравния почерк на Коко. Стресна се, бързо стана и се огледа. Пусто беше. Отново седна и зачете през сълзи и на глас:

- Мила Стеле, обичам те толкова много...

Останалото прочете наум, а плачът й постепенно затихваше.

Защо Коко не беше изпратил писмото тогава? Кой го подхвърли в раницата й? И то четиридесет години след написването му?

24

Велизар Вампоров се огледа в стъклото на прозореца, преди да влезе в кметството.

Рошав беше, а нямаше вятър. Косата му беше къдрава, буйна и растеше бързо. Бе побеляла на кичури и понякога Коко го поднасяше, че пак е ходил на моден фризьор. С мустаците си Вампора се оправяше сам. Бяха гъсти, все още тъмни и леко завити в краищата. Лицето му бе топчесто със сключени вежди и вирнат нагоре нос, който му придаваше вид на по-млад, отколкото бе всъщност. Но когато беше ядосан, веждите му се накъдряха над носа и криеха хлътналите му тъмни очи. Скоро навърши шейсет и три години, но имаше още сила у него.

Вампора разхлаби леко възела на вратовръзката си и се огледа, да не би някой да го види и да го поднася после. Но откакто изпратиха Коко...

Кметът беше докачлив, но никога не се сърдеше дълго на приятеля си. Нямаше злоба в шегите на Коко и затова всички му прощаваха. Но как умееше да разкаже и най-простата случка така, че да стане интересна! Доукрасяваше я, измисляше си подробности, преиначаваше я, но винаги предизвикваше смях.