Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 24

Не бягаше от жените, но те бягаха от него. Само една се престраши да му каже, че мирише ужасно. Колкото и да се миеше, не можеше да премахне миризмата на животни и прокиснало мляко. Но поне имаше приятели, които не му придиряха. А сега един от тях вече си отиде...

Димо Вълкобореца въздъхна и се провикна:

- Снежке, тръгваме!

Изчака секунда-две, но кучето не се появи. Димо Гетов завърза козела и зави зад ъгъла на къщата. Върху дървения покрив на кучата колиба някой бе заметнал вълча кожа,

Кой му напомняше за онази случка? Коко го нямаше вече, но преди... Когато беше в настроение, Коко Хлопката лягаше на пода в кръчмата, махаше с ръце и крака и крещеше с пълно гърло:

- Бягай, Вълчо, бягай! Димо Вълкобореца с голи ръце ще те удуши!

Останалите зяпачи примираха от смях, а овчарят за сетен път съжаляваше, че изобщо им разказа за срещата си с вълка.

Димо се наведе надолу и през пролуката видя Снежка.

- Хайде, красавице, отиваме на разходка! - нежно й каза той.

Кучето само отвори очи и не помръдна.

- Какво ти става? - разтревожи се овчарят. - Да не се уплаши от вълчата кожа?

Той внимателно изтегли Снежка от колибата. Носът й гореше, крайниците й потръпваха, а около устата имаше белезникава пяна. Овчарят веднага разбра, че кучето му е отровено. Кой го мразеше толкова много?

От улицата чу гласът на Глухата Марина и Димо се а сети, че Стела има всякакви лекарства за животните. Изскочи на улицата и се развика:

- Викай Стела! Викай бързо Стела!

Глухата Марина го разбра и без да спира, му отговори:

- Хукна нанякъде!

Димо се върна назад. Видя металната количка, изхвърли кълбо непрана вълна от нея, натовари Снежка и хукна към доктора.

Едва по-късно се замисли, че никой не му е давал вълна.

23

Щурата Стела излезе навън и за първи път, откакто се помнеше, заключи с катинар конюшнята. Изведе Дорко на улицата и препусна. Язди в галоп до разклона и рязко свърна назад. Когато отново приближи Кралево, тръгна вдясно по коларския път към Калето. Сега конят вървеше бавно, а тя започна да се оглежда във всички посоки. Отвсякъде бе заобиколена от вековна букова гора. Все й се струваше, че зад някой разкривен ствол ще зърне ухилената муцуна на Коко.

Когато наближи върха, където се намираха останките на старата крепост, дърветата се разредиха, а слънцето проблясваше през листата. Стела слезе от коня и омота повода около един камък. Накъса сноп трева и разтри тялото на животното, за да подсуши потта му. Едва тогава седна на земята и подпря гърба си на каменната стена. Все още имаше сянка, тъй като слънцето изкачваше баира към Калето.

Стела отвори раницата си, за да вземе термоса с вода. Напипа някаква стара хартия. Смачка я и хвърли книжната топка настрани. Пи вода и се облегна назад. Не можеше да не мисли за Коко...