Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 22

Стела върза косата си на опашка, сложи жокейската шапка и грабна пушката и раницата си, без които не излизаше. Влезе в другата стая, където майка й вареше отвара от билки. Миришеше на мащерка и комунига.

- Ще излизаш ли днес? - попита на висок глас Стела.

- Закъснях вече. Слънцето бързо се вдигна - изрече старицата. - Тази нощ не можах да спя. Въртях се, въртях се...

- И с мен е така - промълви тя, махна с ръка за довиждане и излезе.

Зави към конюшнята. Стела имаше два коня. Дорко бе шестгодишен каракачански кон, сравнително нисък, с буйна грива, дълга опашка и катранена окраска. Въпреки името си Вихра бе тромава и приличаше на товарен кон за пренасяне на дърва от гората. Когато я продаваше, търговецът беше убеден, че на животното му остават броени часове живот. Но Стела разбра, че кобилата е силно изтощена и само след месец Вихра се разхождаше по баирите.

Още щом отвори вратата на пристройката, Дорко рязко се изправи на задните си крака, а Вихра тревожно изцвили.

- Какво ви става? Защо си толкова нервни?

Жената огледа пода, но не се виждаха следи от невестулка, мишка или някое друго животинче. Машинално надзърна в аптечката, отвори една кутия с ампули и ахна. Последните три ампули винстрол липсваха. Стела отвори и другите опаковки.

Още една кутия беше празна, а тя помнеше, че вътре има шест ампули анакет. Тогава съзря едрата зелена ябълка, поставена върху аптечката. Не я докосна.

Стела усети пърхащите пеперуди в корема си и се преви надве, за да не им позволи да се разлетят из цялото й тяло. Защо се страхува? Кой открадна ампулите? Откъде се появи зелената ябълка?

21

Предчувствието за беда не напускаше Бончо Гладиатора още от онзи ден, когато видя яйцето върху Прокълнатия гроб. Смъртта на Коко Хлопката само затвърди опасенията му.

Бончо седеше под лозницата и се оглеждаше. Пчелите жужаха наоколо и допълваха обедната тишина. Тогава защо не можеше да спре трепереното на гърлото си?

Но той си беше страхлив от малък. Израсна слаб и среден на ръст с рядка косица, щръкнали настрани уши и изпъкнала адамова ябълка. Сега косата му се изгуби съвсем, вратът му изтъня и буцата на шията му се очертаваше още по-ясно. Раменете му се приведоха и той изглеждаше съвсем изпосталял.

Така и не разбра защо останалите го взеха в компанията. Не можеше да се бие с другите деца, но наблюдаваше с ентусиазъм борбата им. Особено когато един срещу друг се изправяха Вампора и Балабана. Бончо обикаляше около двамата пехливани, ръкомахаше с ръце и от време на време се провикваше: