Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 21

- Няма да те отърва! - изрева овчарят.

- Погледнете! - извика Бончо Гладиатора и посочи към рогата на Краля.

- И копитата са същите - озадачено каза Балабана.

Рогата и копитата на козела бяха златни и блестяха на слънчевите лъчи. Златният цвят допълваше червеникаво-кафявото руно на пръча със слънчеви отблясъци в края на всеки косъм.

- Красавец е! - каза Димо Вълкобореца, като погали по гърба животното. - Ако не беше толкова проклет... Какво ще правим с Краля? - сети се той.

- Курбан на помена за четиридесет... - предложи Максим Балабана. - Дотогава и синът му ще се върне...

- Няма как да стане! - веднага изрече Велизар Вампора. - Откъде ще търсим друг пръч за козите?

- Какво ще правим тогава? - попита го овчарят.

- Ще го гледаш ти - отсече кметът.

- Не го искам! - повиши тон Димо Вълкобореца. - Знаете ли колко е вироглав? Само Коко слушаше... Вървеше подире му като пале...

Не му отговориха и на овчаря му се дощя да разхлаби каишката на животното, белким побегне из баирите, докато го изядат вълците.

- Вампоре, защо мълчиш? - обърна се към кмета Бончо Гладиатора.

- Какво прави козелът на Коко тук? Кой го е омотал така? Кой го е боядисал? - замислено зададе въпросите Вампора.

- Мазачо го е нашарил - отговори бързо Максим Балабана.

- Адриан е голям човек - обади се Бончо Гладиатора. - Тази работа детинска ми се струва.

- Какво говорите? - ядоса се Димо Вълкобореца. - Аз не мога да удържа пръча, а деца - съвсем!

- Деца няма да дойдат посреднощ на гробището, за да овържат козела - сети се Балабана. - Нямат толкова кураж!

- Спомни си ние какво правихме като деца - припомни му Бончо Гладиатора. - Стеле - обърна се той към нея, - помниш ли как потопихме белите ви кокошки в боята?

Вместо нея отговори Балабана:

- Но тази работа - и той посочи към рогата на козела, - не ми прилича на детска щуротия.

- Стеле, ти защо мълчиш? - попита я Бончо Гладиатора, подсетен от последната дума на Максим.

Жената извъртя глава настрани, за да не видят мъжете сълзите й, и тихо каза:

- Сякаш е поредният номер на Коко.

Кметът се приближи до нея и неловко я прегърна, защото никога не знаеше как ще реагира Щурата Стела.

- На всички ни е мъчно за него. Но документите са категорични - Коко е мъртъв - твърдо й каза той.

- Знам - прошепна Стела, а сълзите й се търкулнаха по лицето. Не ги избърса. - Знам - повтори тя. - Но толкова прилича на...

- Съгласен съм с теб - прекъсна я Велизар Вампора. - Но кой се опитва да прави номерата на Коко?

Замълчаха, докато преляха гроба и запалиха свещиците. Бончо Гладиатора погледна към Прокълнатия гроб и прошепна:

- Отново има яйце.

- Остави го да стане запъртък! - нареди кметът.

20

Щурата Стела изтри със замах сълзите си. Не й отиваше на възрастта да плаче за онзи непрокопсаник Коко. Наплиска лицето си и се погледна в огледалото.

Наближаваше шейсетте. Боядисваше косата си в махагонов цвят, за да изглежда по-млада, но себе си не можеше да излъже. Кожата около очите й приличаше на жадна за дъжд земя, две дълбоки вади се спускаха около устата й, последвани отстрани от други, по-дребни. Бузите й хлътнаха навътре, а от гънките по тънкия си врат можеше да преброи годините си. Съвсем заприличах на мама, помисли си тя. Само очите им бяха различни. Глухата Марина имаше бледосини очи, докато тя бе взела очите на баща си - големи и с тъмнозеления цвят на млада шишарка. Единствено фигурата й оставаше слаба и отдалеч приличаше на дребно момиче. Все още беше здрава и жилава - наследство от многобройните тренировки през годините.