Читать «Венецът» онлайн - страница 171

Бащата изстена от срам.

И все пак сърцето му кървеше от мъка, че той не успя да изпита такова щастие. Легналата до него Рагнфрид също не получи мечтаното.

Обладан от горчиво съчувствие, той протегна ръка към нейната в мрака:

— Да, смятах, че живеем добре, а постоянното ти униние отдавах на скърбите за децата ни. Досега не ми беше хрумвало, но явно аз не съм бил добър съпруг.

Рагнфрид се разтрепери конвулсивно:

— Напротив, Лавранс, винаги си бил добър с мен.

— Хм — Лавранс опря брадичка о коленете си. — И все пак щеше да си по-щастлива, ако се беше омъжила по любов като дъщеря ни.

Рагнфрид подскочи като ужилена и просъска:

— Нима знаеш! Кой ти каза? Кога го разбра?

— Нямам представа за какво говориш — обади се след малко Лавранс, смазан от мъка.

— Когато се омъжих за теб, не бях девица — призна Рагнфрид с ясен, но разтреперан от отчаяние глас.

— За първи път чувам такова нещо — отвърна глухо Лавранс.

Рагнфрид лежеше в сеното, разтърсвана от силни ридания. Постепенно пристъпът попремина и тя повдигна глава. През процепа на стената се процеждаше слаба сивкава светлина. Тя смътно различи фигурата на мъжа си, седнал с ръце, обвити около коленете. Лавранс приличаше на вкаменен.

— Лавранс, кажи ми нещо — проплака тя.

— Какво искаш да ти кажа? — попита сухо той.

— Откъде да зная… Прокълни ме, набий ме…

— Късно е вече за такова нещо — в гласа му се прокрадна нотка на подигравателна усмивка.

Рагнфрид се разплака отново.

— Напълно пренебрегвах мисълта, че съм предала доверието ти, защото самата аз се чувствах измамена и наранена. Никой не ме пожали. Доведоха те, преди да ни оженят, а те бях виждала само три пъти. За мен ти беше просто едно момче, червено и бяло, младо зелено и още с детски акъл.

— Така беше — съгласи се Лавранс и в гласа му се появи, макар и леко, оживление. — И точно затова си мислех, че опитна жена като теб не би си позволила да постъпи безчестно с неопитен момък.

— След време и аз стигнах до този извод — призна през сълзи Рагнфрид. — Тогава вече те бяха опознала. А после ме загложди гузна съвест и бях готова двайсет пъти да си продам душата, ако така бих си върнала непорочността.

Лавранс мълчеше и не помръдваше. Рагнфрид продължи:

— Защо не ме разпитваш?

— Какъв е смисълът? Нали когато носехме Юлвхил до Нидарус, срещнахме траурно шествие. Той е бил…

— Да. Тогава се наложи да свием в една нива встрани от пътя. Видях носилката, следвана от свещеници, монаси и въоръжени слуги. Разбрах, че не е умрял от мъчителна смърт. Помирил се е с Господ. Докато чакахме процесията да отмине, а между нас висеше носилката с Юлвхил, аз се помолих грехът и мъката ми да си отидат с ковчега му под земята.

— Не се съмнявам — кимна Лавранс, а подигравателната нотка продължаваше да звучи в тихия му глас.

— Не знаеш всичко — изтръпнала от отчаяние продължи Рагнфрид. — Спомняш ли си, че той дойде у нас в „Скуг“ през първата ни зима като младоженци?