Читать «Венецът» онлайн - страница 170

— И аз така смятах — мрачно отрони той.

Мислите бушуваха в главата му и го задушаваха. Прямия поглед, който си размениха двамата младоженци, двете им лица, обагрени от огнен плам, му се струваха безсрамни. Прониза го болка — та това бе дъщеря му. Очите й не му излизаха от ума. От млад Лавранс се противеше диво и сляпо срещу опитите на жена си да разбули сърцето му. Дори от себе си криеше, че не желае да позволи на съпругата си да стигне дотам.

Не можах, повтори си той наум. За бога, ожениха го още като хлапе. Не той направи избора, а и тя беше по-възрастна и не го привличаше. Лавранс не желаеше да научи от нея тайните на плътската любов. И досега се изчервяваше от свян при този спомен. Тя му предлагаше ласките си, без той да ги иска. Проявяваше щедрост към него, но той не бе я молил за това.

Лавранс се държеше с нея като добър съпруг. Постоянно й засвидетелстваше уважението си, даваше й пълно право сама да взема решения и се съветваше с нея по всички въпроси. Не й изневеряваше. Родиха им се шест деца. Но единствено копнееше да живее с нея, без тя непрекъснато да посяга към онова кътче в сърцето му, което той не желаеше да разголва и пред себе си.

Любов бе изпитвал само към една жена — Ингюн, съпругата на Карл от „Брю“. Лавранс се изчерви в мрака. Когато пътуваше надолу из долината, винаги се отбиваше в дома им. Е, наистина нито веднъж не остана насаме с нея, но зърнеше ли я или помислеше ли за нея, го изпълваше уханието на полята през пролетта след стопяването на последните снегове. Сега осъзна, че и той е можел да се ожени по любов.

Случи се обаче друго. Задомиха го твърде млад и това го направи плах. Разбра къде се чувства най-добре: на платото, където всички живи твари имат достатъчно пространство да дишат и да избягат. Гледат плахо нашественика, който се опитваше да ги доближи.

Веднъж в годината животните в гората и планината забравяха своята стеснителност и се втурваха да си търсят женска. Лавранс получи своята половинка даром и тя му поднесе тялото и душата си на тепсия, без да се е опитвал да ги спечели.

Децата в семейното гнездо… Те бяха единственото уютно кътче в пустошта; най-съкровената и сладка радост в живота му. Тези малки руси главици под ръката му…

Не го попитаха дали иска, а просто го ожениха. Имаше ли поне приятели? И да, и не. Битката? Някога му доставяше радост, но вече нямаше за какво да се сражава. Доспехите му останаха на тавана, почти неупотребявани. Лавранс се превърна в селянин. Но нали имаше дъщерите си. Всичко преживяно му стана скъпо, защото благодарение на труда си ги изхранваше и им се радваше. Прегръщаше със силна бащина обич крехките им меки телца. Спомни си как носеше на рамо двегодишната Кристин, а сламенорусата й косица гъделичкаше бузата му. Малките й ръце стискаха колана му, а кръглото й твърдо чело се удряше в лопатките му, докато той яздеше с детето, седнало зад него.

Изведнъж отново се появиха зажаднелите й очи. Да, тя получи каквото искаше. Седеше в полутъмната стая, облегната върху копринените възглавници. На светлината на свещите изглеждаше цялата покрита със злато: златна корона, златна риза и златна коса, разпиляна върху голите й златни рамене. В очите й вече не се четеше свян.