Читать «Великото изкупление» онлайн - страница 2

— А ти? — той направи опит да ме погледне предизвикателно, ала в очите му не разчетох нищо. Не дори и простичка тръпка. Какво ставаше с нас, за Бога? — Ти нима се оплакваш?

— О, на мен ми беше зле! Беше ми зле през тези двадесет и седем години, и през онези четиридесет преди тях и през седемнадесетте които ги предшестваха. Беше ми зле през всичкото това време, в това ужасно семейство. И още ми е зле. Нима не усещаш вината? Нима можеш да стоиш безучастно и да наблюдаваш? — Той запали нова цигара и я размаха пред очите ми.

— Това, скъпи мой, не е безучастност! Това е живот.

Изсмях се подигравателно и нагло, толкова иронично и саркастично, колкото можах.

— В този живот аз, приятелю, не намирам нищо! — казах, а после едва доловимо прошепнах. — Братко, изгубих смисъла! Ще разбереш какво е когато ти се случи. Просто не знам за какво да живея.

— Господи! — устата му застина в едно голямо „О“ — Нима имаш наглостта да го кажеш? Дори след всичко което направиха за теб? Дори само заради стареца?

— Но той умира, нали? Умира и ще му търсим заместник. Не ме разбирай погрешно. Аз изпитах толкова много от живота, видях го в целия му спектър, насладих се както на ужас и болка, така и на любов и блаженство. Не можеш да ме разубедиш. Не вярвах, че някога ще се стигне дотук, но… Имам план! Има още само едно последно нещо, което не съм усетил от живота.

— Ти си луд — рече той и хвърли фаса си — Обърни се. Внасят тялото.

Старецът бе положен върху мека, памучна завивка, застилаща обикновено дървено легло, без пружини или матрак. Леглото — както го знаехме всички — проядено от дървоядите и годините, все същото старо, почерняло от ужаса дърво. Но онова, което ме ужаси най-много беше лицето. Горкичкият беден старец! А и защо изобщо го наричахме така? Та той бе едва на четиридесет за Бога! Вярно, че изглеждаше поне на сто, но можеше ли да направи нещо? Оставяхме ли му какъвто и да било избор? Така е при церемониите — никога не можеш да си сигурен.

Младата жена се затича към немощното тяло, коленичи и започна да целува ръцете му. Стана ми толкова мъчно за нея, за него, за всички нас. Глупаци — всичките бяхме тъпи, празноглави глупаци. Самият факт, че можехме да живеем толкова дълго, почти вечно, не ни даваше право да бъдем чак такива глупаци. А може би именно това беше причината.

— Момчето ми! — плачеше жената, а от подпухналите й очи бликаха чисти сълзи. — Миличкото ми, момченце! — И нищо чудно. Все пак му беше майка. Такъв е животът, казваме си и отминаваме. Към едни е благосклонен, гальовен и мил, а към други адски, черен и кошмарен. Помня добре последната церемония, помня отлично дори първата. Но на последната… Ах, тогава момчето беше едва на тринадесет! Него определи проклетата съдба. На него отреди да понесе бремето ни. Той трябваше да умре двадесет и седем години по-късно, наричан от всички за по-кратко „старецът“. Не просто глупаци. Ние сме безсрамни глупаци.

Когато мъжете влязоха, внасяйки книгата, всички като по команда заобиколихме леглото. Помня, че дори избутахме горката майка настрани, до такава степен се бяхме самозабравили. Трябваше и да се хванем за ръце, такива бяха правилата, такава беше церемонията. Усетих ръката на този до мен — потна и лепкава — от страха. Да, казах си, от страха.