Читать «Великото изкупление» онлайн

Влязох през тясната врата, а в коридора ме лъхна неприятна, задушлива миризма. Дебел ленив полумрак, набързо се присламчи към мен и започна да увива тялото ми. Побиваха ме тръпки, но продължих напред към дъното, където мъждукаща светлинка разтваряше в тежкия въздух неясни сенки, трептящи по стените като крилата на давеща се пеперуда. Той се бе облегнал на вратата и когато ме съзря мигновено прекъсна разговора, който водеше.

— Нищо не може да се направи — рече с пресипналия си от цигарите глас — за съжаление — добави и ме изгледа. Очите му — дълбоки и кафяви се спряха върху моите — предполагам зачервени и подпухнали, наситени с дребни кръвоизливи, обгърнати от тежки сини кръгове. Очите на пияница. Че на кого му пукаше, за Бога? Нали старецът все още беше жив.

— Да влезем вътре! — подкани ме той. Намусих се, но го последвах в притъмнената стая.

Помещението, макар и тясно, сега бе препълнено с още поне двадесет човека. Познавах всичките, разбира се. Нали бяхме от едно семейство. Сред тъмните силуети различих толкова много роднини. Братовчеди, лели и чичовци, далечни и близки все хора които не бях срещал толкова много години. От времето на предишната церемония, от времето на предишния ритуал. Беше толкова, толкова отдавна.

— Как е станало? — попитах го когато си намерихме свободно място в един от ъглите.

— Просто рухнал. Обади се жена му. Каза, че нещата не са на добре… че се налага церемония.

— Но защо, нали правихме това съвсем скоро? Двадесет и седем години! Това не е нищо!

— Човекът не беше от силните! — лаконично отвърна той — Слушай, какво искаш да постигнеш? Нима се страхуваш?

Не знаех какво да му отговоря. Не исках да прозвуча глупаво, но за Бога! Разбира се, че бях изплашен. Нима можех да остана спокоен? Нима той сега, стискащ неизменната си цигара, облечен в този протрит износен костюм, се чувстваше спокоен? Нима изпитваше безразличие, храброст? Нима вдишваше кураж наместо отровен дим? Ала истината бе, че и той се страхуваше. Можех да го усетя по миризмата. О, да, можех да го разчета в очите, да го съзра върху устните му. Тези няколко простички, кратички думи, които тялото му нашепваше още от мига, в който ме бе посрещнал: И мен ме е страх! — крещеше той. Да приятелю, разбира се. И теб те е страх. Всички нас много ни е страх.

— Но ти беше добре през тези години нали? — попитах го, несъзнавайки колко заядливо говоря — Да не би да не ти харесваше да пушиш по две кутии дневно без да се притесняваш, че ще умреш от рак?