Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 62

— Значи аз бях просто призрачна история, която искаше да провериш?

— Не! Не! Беки, кажи му, че греши!

— Грешиш! — обясни тя. — Тя говори за теб постоянно!

— Мислех, че си различна, Рейвън. Но ти ме използва. Същата като останалите си.

Александър се обърна и аз хванах ръката му.

— Не си отивай! Александър! — помолих се. — Истина е, слуховете ме заинтригуваха, но когато те срещнах, разбрах. Никога не съм се чувствала така с друг. Точно за това не ти казах всичко!

— Мислех си, че ме харесваш заради това което съм — не заради това, за което ме смяташ. Или заради нещо, което искаш да бъда.

Той избяга.

— Не си отивай! — проплаках. — Александър…

Но той ме игнорира. Нямаше го, обратно в изгнание в стаята си.

Влетях в салона. Бандата беше в почивка, и всички ме изгледаха мълчаливо, докато преминавах през дансинга.

— Край — обяви Тревър и започна да пляска. — Край! И беше невероятна постановка, ако трябва да отбележа.

— Ти! — изкрещях. Господин Харис можеше да види, че искам кръв и ме хвана из отзад. — Ти си зъл демон, Тревър! — крещях и размятах ръце, опитвайки се да се измъкна от захвата на господина по физическо. — Тревър Мичъл, ти си чудовището! — огледах лицата около мен. — Не виждате ли? Всички вие отблъснахте най-всеотдайния, любящ, нежен и интелигентен човек в този град, а приехте най-злия, отвратителен, най-лошото чудовище, само защото се облича като вас! Тревър е единствения, който разрушава животи! А вие просто го гледате как играе футбол и купонясвате с него, докато отлъчвате ангел, защото носи черно и учи у дома си.

Сълзи се стекоха по лицето ми, а аз избягах навън.

Беки побягна след мен.

— Съжалявам, Рейвън, наистина! — крещеше.

Игнорирах я и избягах към Имението, борейки се с хлъзгавата врата. Огромни молци се размърдаха около светлината на верандата, докато блъсках по вратата.

— Александър, отвори! Александър, отвори ми!

В последствие лампата загасна, а разочарованите молци отлетяха. Седнах на прага, плачейки. За пръв път в живота си не се чувствах добре в мрака.

Глава 20. Краят

Плаках цяла нощ и на следващия ден си останах у дома. Към обяд изтичах до Имението. Разтърсих оградата, докато не си помислих, че ще падне. Накрая я прескочих и ударих по вратата. Класическите завеси се размърдаха, но никой не отговори.

Когато се върнах в къщи, звъннах в имението и говорих с Джеймсън, който каза, че Александър спи.

— Ще му предам, че си звъняла — каза той.

— Моля те, кажи му, че съжалявам!

Страхувах се, че Джеймсън ме мрази също, колкото и Александър.

Звънях през час, всеки път Джеймсън и аз провеждахме един и същ разговор.

— Ще се обучавам у дома от сега нататък! — изкрещях на майка си, когато се опита да ме вдигне от леглото на следващата сутрин. Александър не приемаше обажданията ми, а аз — обажданията на Беки. — Никога няма да се върна в училище!

— Ще го преодолееш, скъпа!

— Ти превъзмогна ли татко? Александър е единствения човек във Вселената, който може да ме разбере! А аз всичко оплесках!

— Не, Тревър Мичъл е оплескал нещата! Ти беше мила с младежа! Той е късметлия, че те има!