Читать «Вампирски целувки» онлайн - страница 58

О, не! Започнах да нервнича в стола си.

— Е, предполагам просто се натъкнахме един на друг. Имам в предвид, беше нещо от онези неща, в правилното време на правилното място. Както казват, всичко е въпрос на време и късмет. И трябва да отбележа, че станах голям късметлия, след като срещнах дъщеря ви.

Баща ми го погледна.

— О, не, не това имах в предвид — добави Александър.

Той се обърна към мен, призрачното му лице почервеня. Опитах се да не се разсмея.

— С какво точно се занимават родителите ти? Не се мяркат много в града, нали?

— Баща ми е търговец на картини. Има галерии в Румъния, Лондон и Ню Йорк.

— Това звучи много вълнуващо.

— Чудесно е, но той никога не си е у дома — каза Александър. — Постоянно лети нанякъде.

Майка ми и баща ми се спогледаха.

— Време е да тръгваме или ще закъснеем — намесих се.

— Почти забравих — отвърна Александър, изправяйки се неловко. — Рейвън, това е за теб.

Подаде ми цветната кутия.

— Мерси! — усмихнах се нетърпеливо и я отворих, разкривайки невероятна червена брошка с роза. — Прекрасно е! — показах го на майка ми и баща ми. — Виждате ли? Казах ви.

— Колко мило! — въздъхна майка.

Поставих брошката над сърцето ми, докато Александър се мъчеше да я забоде. Трепереше от притеснение.

— Ау!

— Убодох ли те? — попита.

— Набоде ми пръста, няма нищо.

Погледна напрегнато капката кръв на върха на пръста ми.

Майка застана между нас със кърпичка, която взе от масата.

— Няма нищо, мамо, само малко кръв. Добре съм — бързо поставих убодения пръст в устата си.

— По добре да тръгваме — казах.

— Пол! — проплака майка ми.

Но баща ми знаеше добре. Нямаше какво да направи.

— Не забравяй палтото — бе всичко, което каза.

Хванах връхната дреха и ръката на Александър и го издърпах през вратата, изплашена, че майка ми ще го изплаши като направи знак с формата на кръст.

Можехме да чуем музика от паркинга. Никъде нямаше червено Камаро. За сега бяхме в безопасност.

— Не си забравяй якето — напомни ми Александър, докато слизах от колата.

— Ще трябва да ме топлиш — намигнах му, оставяйки го на задната седалка.

Две мажоретки, облечени като за Северния полюс, ни зяпнаха с ужасени физиономии.

Дръпнах Александър и спряхме пред главния вход. Той беше като дете, настоятелно и нервно. Разглеждаше сградата с интерес, сякаш никога не бе виждал училище преди.

— Не е задължително да влизаме — предложих.

— Не, всичко е наред — каза той, стискайки пръстите ми.

Двама футболисти в коридора спряха да говорят в момента, в който ни видяха и зяпнаха.

— Може да си вдигнете очите от пода, сега — казах, водейки Александър покрай тях.

Той разглеждаше всичко: плакатите за Снежния Бал, таблото с обявите, шкафа с трофеите. Прокара ръка през шкафчетата, докосвайки студения метал.

— Изглежда точно, както по телевизията!

— Никога ли не си ходил на училище? — полюбопитствах.

— Да.

— Боже! Ти си най-големият късметлия на света. Никога не ти се е наложило да ядеш училищен обяд. Червата ти трябва да са в перфектно състояние!

— Но ако ходех, щяхме да се срещнем по-рано.

Прегърнах го под същия банер със Снежния Бал, под който спорехме с Тревър миналия ден.