Читать «Ваканцията» онлайн - страница 3

— Но няма ли да ни е самотно? — обади се най-сетне тя.

Ето какво бе утрото на новия свят. Събудиха се сред тихите звуци на земя, която вече бе просто поляна, градовете потъваха обратно в морета от трева, невен, маргаритки и грамофончета. Отначало приеха това забележително спокойно, може би защото от години не харесваха града, имаха прекалено много приятели, които не бяха истински приятели, и водеха свой затворен и изолиран живот в огромния механичен кошер.

Мъжът стана и погледна през прозореца.

— Всички са изчезнали — отбеляза съвсем спокойно, сякаш говореше за времето. Беше разбрал по звуците, които градът вече не издаваше.

Закусиха, без да бързат, защото момчето още спеше, след което мъжът се облегна на стола си и каза:

— А сега трябва да измисля какво да правим.

— Да правим? Че… ами ще отидеш на работа, разбира се.

— Още не можеш да повярваш, нали? — Той се разсмя. — Че повече няма да гоня влака в осем и десет, че Джим никога вече няма да отиде на училище. Училището свърши за всички ни! Стига толкова моливи, стига учебници, стига гадни шефове! Свободни сме, скъпа, и никога няма да се върнем към онази проклета глупава и тъпа рутина. Ела!

И я поведе по тихите пусти улици на града.

— Не са умрели — каза той. — Просто… са си отишли.

— Ами другите градове?

Той отиде до телефонната кабина наблизо и набра Чикаго, после Ню Йорк, накрая — Сан Франциско. Тишина. Тишина. Тишина.

— Това е — рече той, докато окачваше слушалката.

— Чувствам се виновна — каза тя. — Тях ги няма, а ние сме тук. И… съм щастлива. Защо? Би трябвало да съм нещастна.

— Би ли трябвало наистина? Не е станала никаква трагедия. Не са били измъчвани, взривени или изгорени. Просто са изчезнали съвсем леко, без да усетят нищо. И сега ние не сме длъжни на никого. Единственото ни задължение е да бъдем щастливи. Още трийсет години щастие, не е ли чудесно?

— Но… значи трябва да имаме повече деца?

— За да населим отново света ли? — Той бавно и спокойно поклати глава. — Не. Нека Джим бъде последният. След като стане възрастен и си отиде, нека светът остане на конете и кравите, на катериците и градинските паяци. Ще се справят. А някой ден ще се появи друг вид, способен да съчетава естественото щастие с естественото любопитство, ще построи градове, които няма да имат нищо общо с нашите, и ще оцелее. А засега да идем да напълним кошницата, да събудим Джим и да започнем трийсетгодишната си ваканция. На бас, че пръв ще стигна до къщата!

Взе чука от дрезината и през следващия половин час оправяше ръждивите релси. Докато работеше, жената и момчето тичаха край брега. Върнаха се с десетина мокри черупки и няколко чудесни розови камъчета, седнаха и майката почна да учи сина си. Момчето писа известно време в бележника, а по обед към тях се присъедини бащата, този път без сако и вратовръзка. Пиха оранжада и гледаха как мехурчетата се надигат в бутилките. Бе тихо. Слушаха как слънцето настройва старите релси като струни. Соленият вятър довя миризмата на горещ асфалт. Мъжът леко потупа картата.