Читать «Вавилонска кула» онлайн - страница 3
Николай Райнов
И те говореха на душата ми. Говореха за силния, който умее да смуче щастие — и да яде болка.
Та нека в мъка и с поглед към върховното щастие сградим стълп! И алени гроздове от огън нека хвърлим с щедри шъпи по небето — та стълпът да стане кула на Светлината, — а нашата воля — опора на Слънцето!
Вам, синове на Сатанаиля — вам вещая това!
И нашият стълп нека стане мрежа на силния — и тояга на слабия!
— Аз казах!“
И когато свърши Алтотас, всички мълчеха. Защото сладко говореше той — и строго — и власт криеха думите му.
И почнаха веднага да градят стълп.
А когато биде сграден стълпът, възлезе Алтотас на върха.
И върхът се не виждаше.
И наречен бе стълпът
И спа три нощи Алтотас навръх стълпа. А на третата нощ видя сън.
И ето — Мъж със светли дрехи дойде. И на главата My — чаша с кръв.
И онемя от страх Алтотас. А приближи се Мъжът — и потопи пръст в чашата, па намаза с кръв челото на Алтотаса.
И каза Мъжът Алтотасу:
„Блажен е този, който пръв мине през Земята и Седемте Бездни, защото пръв ще бъде Пазач на Дверите—и ще стане Стълп на Храма, отдето не ще излезе вече.“
И събуди се Алтотас, па записа видението и словата на Мъжа върху папирус. И пусна свитъка на народа.
И възнесе се до Трите Небеса.
И не го видяха вече.
…Живееха по онова време синовете на Хета — потомци на Сета и Каина. И силни бяха те. А като отиваха синовете Хетови при дъщерите на Каина, раждаха се исполини.
И град основаха исполините: името му
А основаха го при стълпа.
Но безумие изпълни душата на исполините, та грях извършиха — грях, от който затрепери земята, от край до край затрепери.
Мъртви извикваха те, бесове питаха — и в неестествено съитие влизаха с дъщерите Каинови, защото неутолима сласт пърлеше душата на исполините — и душата на жените им.
И с позор зацапаха сърцето си, като изпаднаха в противоестествен грях — а върху лицето си метнаха плащаница на безсрамие.
И забравиха те словата на Алтотаса, който огради стълпа, че това е стълп на Слънцето — и път на силния към Себе си.
И зарида земята от свян. И разтърсиха се от гняв планини и хълмове. Страшно беше. Но исполините не се плашеха. Защото умът им бе размътен от греха и залостена бе у тях вратата на страха от Бога. Тяхната сласт роди чеда, но не люде роди тя, а — маймуни, който приличаха на люде. Родиха се чудовищни подобия на мъже и жени.
Чедата на Греха бяха грозни и космати и лишени от човешка реч. Те можеха само да крещят и да реват и да надават остри писъци, но да говорят те не можеха. Дори самите им бащи и майки се отвръщаха от тях, защото им се виждаше нелепо да галят чудовища и да целуват космати лица. Те ги караха на работа, защото маймуните бяха силни и едри; те бяха рожби на исполини. Що имаше тежка работа, тия чудовища трябваше да я вършат. А когато се противяха, бащите им ги биеха с тояга и бич — и те трябваше да се покорят. Но чедата намразиха родителите си; те ги издебваха нощем, когато спят, и ги убиваха, а после избягваха в горите.
