Читать «Вавилонска кула» онлайн - страница 2
Николай Райнов
И замисъл назря в главата му: да сгради стълп и с върха му да стигне Бога.
Но понеже бе сам — стана, та отиде у Немврод. И свика синовете Каинови и синовете на неговите синове. Алтотас почна да говори с тях — и те го слушаха; но той не поиска да им разкрие всичко, що мисли, защото знаеше добре, че не могат го разбра.
И рече им:
„Чуйте, синове на Сатанаиля! — Чуйте душите на тогова, който е говорил с Адонай!
Странни са пътищата, по които Елохим води човека. По небесните плетеници на твърдта са начъртани те — и знаковете на Зодиака са силни да разкажат мъдрост.
През себе си трябва да мине силният — и трябва да изгуби себе си, за да спечели Себе си: — запомнете го!
Не се влиза отвън навътре, а — отвътре навън! Не може да създаде злато този, който няма злато: — запомнете го!
Аз, Алтотас, бях жрец на Господа.
В папирусите четях мъдрост и в свитъците — разум.
И нарасна моята мъдрост, като звездите небесни се умножи тя — и до Седемте Бездни стигна моето постигане.
Но тъкмо тогава познах голямата лъжа на всичко живо — и гордостта ми рухна, както рухва крехко строение на човешки блян. Истина ви казвам, синове Сатанаильови: познах, че съм нищо. И тогава тъкмо познах, че нищо не съм познавал дотогава. Защото разбрах, че там, дето свършва човешкото нищо — там започва вселенското Всичко. Това разбрах.
И станах като дете, а сърцето ми — като полски крин.
И разумях чак тогава гласа на мига — и в словата на времето разчетох тайни. И върнах се при людете с чевръста мисъл — и моето постигане възрасна и се затвърди като гранитна скала.
И видях людете под себе си — и скръб, дълбока скръб изпълни сърцето ми…
Като песъчинки морски ще се пръснат — рекох в сърцето си, — като песъчинки морски ще се пръснат — и следата им ще се загуби.
Защото без тояга се не тръгва в пустинята (вие знаете това) — и без стръв се не лови риба. Силният е тояга — и човекът,
И разсъдих тогава в сърцето си, па казах: — да оградим стълп — и върхът му да стигне до Бога!
И сега вам вещая това.
Нека с мишци и сила изнесем победа над съдбините! И — без колебание да сградим стълп!
Защото — дето и да отидем после, навред от едно Слънце e бил извикан животът.
И ние, людете, сме като наровете: едната страна остава зелена, когато узрее другата. Към Слънцето е гледала узрялата страна: иде ли ви на ум това?
Та нека отвсякъде погледът се устремява с жад към Слънцето — към древното Слънце, — когато людете видят стълпа! И нека знаят, че не всичко живо е видимо. Над нас има ангели, за които още нямаме очи. Но те ни виждат и простират към нас ръце. А ние стоим — мъртви, като изваяния.
Аз, Алтотас, видях много. Видях бронзово-излени, червеноцветни истукани, които са загадка. Те бяха образи на Люде, по-силни от вас; образи на Мъже, които невидимо водят света — и го водят към Бога. От тия Исполини на духа иде всичко велико, що се вестява на земята. От тях са дошли огънят, буквата, числото, колелото, жезълът, длетото и молитвата.
