Читать «В тъмните доби на нощта» онлайн

Калоян Гигилев

В тъмните доби на нощта

— Разкажи ми за съня си — каза някой, някъде по никое време.

— Не знам, дали искам — избоботи друг глас — Може да събудим останалите?

— Хайде, опитай — подкани го първият — няма какво да губиш, пък и те къртят дълбоко.

— Аз мисля, че всеки път губя като отворя очи… губя от душата си…

— Нали не си мислиш за Вечният сън — недоверчиво попита първият.

— Напротив… бленувам го и го желая от сърце! — нетърпеливо отговори другият.

— Хм, ще ми разкажеш ли?

— Добре, ще го направя… В съня си съм пратеник и то какъв — ухили се той — от кралската свита! Обикновено разнасям съобщенията с кон, защото е по-бързо, но сега неизвестно защо ходя пеш…

— Как така обикновено, и с кон?! Нали не разполагаш с такъв!

— Правилно, но някак си имам усещането, че винаги така е било.

— И, по-нататък…

— Този път — продължи другият — нося важно съобщение и то надалеч, макар и да се уповавам само на краката си.

Минавам през равнини и долини, пресичам реки и гори и, когато остава последният етап от пътуването ми, достигам на един хълм, на който се издига тъмна крепост с висока кула от едната страна. Приближавам се все повече и повече до нея и ме обзема лошо предчувствие и онази дълбока болка в гърдите, от която се будя всяка нощ.

— А защо се приближаваш до тази крепост?

— Ти ми кажи! — поотпусна се за малко той — Сякаш тайнствена и злокобна сила ме подчинява на волята си. Нозете ми не ме слушат и с всяка измината крачка пътят до мрачният масив се скъсява… Ето ме вече изправен пред крепостният ров и навсякъде е тъмно като в рог. Сякаш мракът прокрадва невидимите си лапи към мен, за да ме сграбчи в смъртоносната си прегръдка.

В небето има черни облаци, но лунните лъчи намират начин да си проправят път към мене, за да ме залеят с неземната си светлина. Тогава се сещам за посланието, което нося в пояса си. Изваждам го бавно и разчупвам кралският печат, разпадащ се на малки частички, в които се оглежда луната. Разтварям свитъка и очите ми трескаво започват да шарят по буквите. А там… — той поспря за малко — там, съдбата ми е предречена.

Изведнъж чувам плясъка на криле и вдигам глава нагоре. От кулата високо в небето се задава огромен прилеп издаващ хищни крясъци. Знам, че е изпратен за мен… Пратеник за пратеник!

Той млъкна и зарови лицето си в шепи… Май плачеше…

— Риктус, — наруши тишината първият удряйки опашката си о каменистият под — сънят ти беше ли цветен?

— Ами… — отвърна другият колебливо, чийто рогa се провираха измежду решетките на вратата — мисля, че да, защото си спомням червените пламъчета в очите му.

— Виж ти, — рече лъвът протягайки мързеливо криле в отсрещната килия — те и моите имаха червен оттенък.

— Не, Ливрис, твоите са зелени.

— А, ти откъде разбра в тъмното? — изгъргори лъвът.

— Ами, нали светят! — изхили му се демонът насреща.

— Оу, аз пък си мислех, че само твоите светят.

— А, това не е нищо — отвърна Риктус почиствайки зъбите си с нокът — Трябва да видиш Драконис с какъв пламък вижда в нощта.

И двамата се разсмяха в единно гъргорене.

— Хей, вие там, — прекъсна ги грохот от далечният край на коридора — Някои се опитваме да спим, триста дръгливи кончета! Пазете се да не срещнете моят гняв!