Читать «В преследване на смъртта» онлайн - страница 64

— Определяне на точното време — каза Хелър, а умът му очевидно бе съсредоточен върху други неща.

Влязоха в хотела. Чернокожият барман видя Хелър да идва и приготви един „Севън Ъп“. Хелър го попита:

— Някой търсил ли ме е по телефона? Барманът се провикна към някого. В огледалото виждах строителни работници, наредени по бара. А долу в края кой беше това? Рат? Много невзрачен, облечен в потно хаки като останалите и с мустак, който не може да бъде сбъркан: поне беше на работното си място и вероятно не бе разпознат от Хелър.

Към Хелър се приближи едно момиче от телефонната централа, мексиканка, ако се съдеше по вида й, със слушалки на главата и един жак в ръка.

— Nada, nada, мистер Флойд — каза тя. — Аз опитва цял сутрин, докато вас няма, но те не отговаря. Norteamericano telefonista operador dice que — извинете, аз отскоро в страната — операторът казва те в отпуск. Те не вдига.

— Да — каза Хелър. — Зная, че са в отпуск. Но, моля, продължавайте да опитвате. — И й даде десетдоларова банкнота.

Тя се захили и го изгледа отгоре до долу замечтано. Той обаче я отпрати. За момент ми хрумна, че ако не бях изключил телефона им, поставяйки го в режим на „отпуск“, щях да мога да разбера координатите на графинята от сълзливите свързвания на Хелър с любимата му. Но беше твърде късно да се съжалява за стореното. Бях напълно уверен, че мога сам да я намеря.

На втория ден, докато претърсвахме планините на Пенсилвания, пак я зърнах на екрана. Седеше до някакво езеро и гледаше замислено отражението на едно островче върху спокойната вода. Наоколо имаше много храсти с бели, подобни на кадифе цветове и други, напъпили в тъмночервено. Не познавах тези растения, а и беше доста рано за подобна гледка, но времето през тази ранна пролет беше нетипично топло.

Потърсихме езера по пътя и докато Торпедо се лигавеше, хленчеше и галеше патроните и панталона си, проверихме три. Никаква сухопътна яхта. Никаква графиня Крек.

На третия ден, след една безплодна сутрин между Хегърстаун, Мериленд и Уинчестър, Вирджиния, карайки по държавно шосе №81, намерих следа. Забелязах, че навлизам в район, където цъфтяха същият тип храсти, които тя беше наблюдавала. Приближавахме се.

И тогава внезапен шанс! Веднага след като обядвахме, се прегърбих нетърпеливо на задната седалка на форда, с който бяхме, и включих екраните. И ето я нея! Зяпаше някаква плитка долина, в която течеше малко поточе. Навсякъде около нея имаше цъфтящи храсти. Каква мишена, само ако можехме да я открием!

Не обръщах внимание на Торпедо на предната седалка: той както обикновено си хленчеше, че повече не издържа забавянето, че го сърби и изгаря от желание да го вкара в прясно убитата мишена и дали не мога да побързам, преди да съм го докарал до лудост. Зад нея се чу рев на мотор. Тя се обърна. Бум-Бум изскочи от един джип и я приближи. Това ми даде още една следа: втората къща на колела вероятно дърпаше джип на теглич, както става често. Това щеше да улесни разпознаването им.

Бум-Бум изглеждаше развълнуван.

— Мис Джой, обадих се, както ми поръчахте. И мисля, че му хванах следите. След като пострадал, се е оттеглил в един почивен дом!