Читать «В преследване на смъртта» онлайн - страница 62

Дали онзи козел й е предал сифилис?

Бях ли заразен сега?

Разрових съдраните книги от библиотеката. Намерих текст по медицина. Пишеше, че началото е много безобидно, а първият знак се появявал след десет до трийсет дни, когато се образувал малък оток, но после изчезвал. След това обаче се появявали поражения по кожата; човек напълно се раздробявал вътрешно и обикновено полудявал. Продължих да се ровя ужасен до умопомрачаване. Нищо подобно не съществуваше на Волтар. Тук вероятно нямаше лекар, който може да се справи със заболяването. Трябваше да науча всичко възможно за него, като си давах сметка, че ще чакам поне десет дни, преди да разбера. С известни усилия успях да се поуспокоя. Нямаше видимо доказателство, че съм загазил. Тогава погледът ми случайно се плъзна по един фатален параграф. Болестта беше взела името си от героя на едно стихотворение: Сифилус! Той бил ПАСТИР!

А пастирите пасат КОЗИ!

О, повярвайте, прекарах една неспокойна, ужасна нощ! Знаех, че съм обречен да се покрия с рани и да полудея.

Бледият ужас на зората промуши, заразените си пръсти през прозореца. Телефонът иззвъня!

Подскочих като ужилен.

Може би са добри новини, казах си, за да потуша малките викове, които се опитваха да се надигнат в болното ми тяло. Може би Крек е мъртва.

— Торпедо е на телефона — каза той. — Слушай, имам лоша новина за теб. Оная сухопътна яхта не беше там. Намерих много опаковъчен амбалаж в кофите за боклук наблизо — от магазини в Нюарк, при това съвсем пресен. На един етикет пишеше: „Пържоли за сухопътна яхта, поставете веднага в хладилник“, а на друга имаше номера на яхтата, който ти ми даде и върху който беше надраскано „кухненско облекло“. Значи наистина са били там само до преди няколко часа. Трябва да са се движили с голяма къща на колела, следвана от една по-малка, която видях да чака на опашката за такса на западната граница, за да мине по моста „Тапън Зий“ над Хъдсън. Това е само на около миля-две южно от Хеъритаун. Помня, че си казах: „Исусе, погледни я онази огромна къща на колела, заедно с всичкия хром“, когато излязох по Нюйоркския федерален транзитен път на държавно шосе №9, за да вляза в Хеъритаун. Така че вече знам как изглежда. Но не това е лошата новина.

О, Боже, сега пък какво?

— Сещаш ли се за плика, дето ми го даде с парите вътре? Ами, преди няколко часа бележката и хартията просто се изпариха. Нямаше да е кой знае какво, защото помнех телефона ти. Обаче и парите, които са били вътре, се изпариха! Нищо не остана от тях, освен малко зелен прах.

О, да го „бибипам“! Дезинтегриращият спрей се бе просмукал до парите в плика!

— Така че съм без пукнат грош.

О, идиот такъв! Беше минал точно покрай яхтата и я беше пропуснал! Моментално се сетих какво трябва да направя. Тоя беше твърде тъп, за да върши нещо друго, освен да убива.

Казах му рязко:

— Карай към Единадесето авеню и Петдесета улица. Тръгвай веднага. Ще те чакам на северозападния ъгъл!