Читать «В преследване на смъртта» онлайн - страница 118

— Къде отиваме? — попитах тихо от задната седалка.

Те не отговориха.

Час и половина след като бяхме излезли от Ню Йорк, започнахме да търсим място за паркиране. Табелите показваха, че сме в:

ХАРТФОРД

КЪНЕКТИКЪТ

НАСЕЛЕНИЕ 819 432 1/2

ДОМЪТ НА „КОЛТА“

ПАТЕНТНИ ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ

Вече знаех защо сме дошли тук. Щяха да ме застрелят.

Не след дълго крачехме в градския съвет, следвайки знаци, като „Опасност отпред“ и „Брак“. Не се утеших кой знае колко като разбрах, че „опасност отпред“ се отнася за отдела по уличния трафик. Аз си знаех за какво се отнасят. Една купчина изплашени мъже и радостни жени стояха на опашка.

Със спокоен убийствен глас мис Пинч каза:

— Всичко е уредено предварително чрез частен детектив.

— Мислех си, че частните детективи идват след брака — вмъкнах аз.

— Мълчи. Всички документи са в ред. Всичко, което трябва да кажеш, е „да“.

— Да — казах аз.

— Не тук, глупако. Когато влезем при чиновника. Редицата от двойки се придвижваше напред с обезпокоителна скорост.

Кенди и мис Пинч свалиха черните си пелерини. Кенди беше в сватбена рокля. Мис Пинч беше облечена като шаферка.

С внезапността на природен катаклизъм влязохме в залата за бракосъчетаване. Един чиновник с посивяла коса не вдигна поглед. Мис Пинч пъхна документите под носа му.

Огледах се за път за бягство. Нямаше никакъв.

Служителят каза:

— ТиКендиЛикърисвземашлитозимъжзасвойразгоненсъпруг?

— Да — отвърна Кенди.

— ТиСултанБейвземашлитазиженазасвояразгоненасъпруга?

Някакъв остър инструмент в ръцете на мис Пинч ме ръгна.

— Ау! — отвърнах аз.

Служителя вдигна едно чукче и го приземи върху бюрото с остър звук. Каза с бързия си, тананикащ глас:

СвласттададенамиотщатаКънектикътазвиосъждамнабрак. Подпишетесевкнигата. Платетенакасата.

Кенди се подписа. Мис Пинч беше стиснала здраво китката ми. Всичко ми изглеждаше отдалечено и мъгливо. Подписах нещо.

Двамата свидетели, които изглежда бяха на постоянна служба, се подписаха в книгата. Загърмяха машини за удряне на печати. Изреваха копирни машини.

Мис Пинч затвори тефтерчето си.

Излязохме на улицата.

Те се качиха в „Датсуна“.

— Обърни се с гръб — каза Кенди.

— И не се опитвай да избягаш — каза Пинч.

В „Датсуна“ се чу боричкане.

— Влизай — каза мис Пинч.

Обърнах се. На средата на паркинга и пред очите на всички, освен моите, момичетата си бяха сменили роклите.

Мис Пинч, сега в сватбената рокля, караше навъсено на север.

Нещо ме притесняваше. Не можех да разбера точно какво. Имаше нещо странно в онази церемония.

Изминахме около трийсет и пет мили. Една табела указваше, че сме в:

СПРИНГФИЙЛД

МАСАЧУЗЕТС

НАСЕЛЕНИЕ 167 500 2/3

На друга пишеше:

АМЕРИКАНСКИ ЗАВОД ЗА ОРЪЖИЯ

МАЛОКАЛИБРЕНИ ОРЪЖИЯ

ДОМ НА ПУШКИТЕ „СПРИНГФИЙЛД И ГАРЪНД“

Сега вече бях сигурен, че ще ме застрелят.

Не след дълго стояхме в церемониалната зала на градския съвет. Погледът ми беше малко замъглен, но можех да се закълна, че пред нас стои същият мъж, който беше и в Хартфорд и се чудех как е могъл да измине разстоянието по-бързо от нас. Но датсуните не са много бързи коли.