Читать «В преследване на смъртта» онлайн - страница 118
Рон Лафайет Хаббард
— Къде отиваме? — попитах тихо от задната седалка.
Те не отговориха.
Час и половина след като бяхме излезли от Ню Йорк, започнахме да търсим място за паркиране. Табелите показваха, че сме в:
ХАРТФОРД
КЪНЕКТИКЪТ
НАСЕЛЕНИЕ 819 432 1/2
ДОМЪТ НА „КОЛТА“
ПАТЕНТНИ ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ
Вече знаех защо сме дошли тук. Щяха да ме застрелят.
Не след дълго крачехме в градския съвет, следвайки знаци, като „Опасност отпред“ и „Брак“. Не се утеших кой знае колко като разбрах, че „опасност отпред“ се отнася за отдела по уличния трафик. Аз си знаех за какво се отнасят. Една купчина изплашени мъже и радостни жени стояха на опашка.
Със спокоен убийствен глас мис Пинч каза:
— Всичко е уредено предварително чрез частен детектив.
— Мислех си, че частните детективи идват след брака — вмъкнах аз.
— Мълчи. Всички документи са в ред. Всичко, което трябва да кажеш, е „да“.
— Да — казах аз.
— Не тук, глупако. Когато влезем при чиновника. Редицата от двойки се придвижваше напред с обезпокоителна скорост.
Кенди и мис Пинч свалиха черните си пелерини. Кенди беше в сватбена рокля. Мис Пинч беше облечена като шаферка.
С внезапността на природен катаклизъм влязохме в залата за бракосъчетаване. Един чиновник с посивяла коса не вдигна поглед. Мис Пинч пъхна документите под носа му.
Огледах се за път за бягство. Нямаше никакъв.
Служителят каза:
— ТиКендиЛикърисвземашлитозимъжзасвойразгоненсъпруг?
— Да — отвърна Кенди.
— ТиСултанБейвземашлитазиженазасвояразгоненасъпруга?
Някакъв остър инструмент в ръцете на мис Пинч ме ръгна.
— Ау! — отвърнах аз.
Служителя вдигна едно чукче и го приземи върху бюрото с остър звук. Каза с бързия си, тананикащ глас:
СвласттададенамиотщатаКънектикътазвиосъждамнабрак. Подпишетесевкнигата. Платетенакасата.
Кенди се подписа. Мис Пинч беше стиснала здраво китката ми. Всичко ми изглеждаше отдалечено и мъгливо. Подписах нещо.
Двамата свидетели, които изглежда бяха на постоянна служба, се подписаха в книгата. Загърмяха машини за удряне на печати. Изреваха копирни машини.
Мис Пинч затвори тефтерчето си.
Излязохме на улицата.
Те се качиха в „Датсуна“.
— Обърни се с гръб — каза Кенди.
— И не се опитвай да избягаш — каза Пинч.
В „Датсуна“ се чу боричкане.
— Влизай — каза мис Пинч.
Обърнах се. На средата на паркинга и пред очите на всички, освен моите, момичетата си бяха сменили роклите.
Мис Пинч, сега в сватбената рокля, караше навъсено на север.
Нещо ме притесняваше. Не можех да разбера точно какво. Имаше нещо странно в онази церемония.
Изминахме около трийсет и пет мили. Една табела указваше, че сме в:
СПРИНГФИЙЛД
МАСАЧУЗЕТС
НАСЕЛЕНИЕ 167 500 2/3
На друга пишеше:
АМЕРИКАНСКИ ЗАВОД ЗА ОРЪЖИЯ
МАЛОКАЛИБРЕНИ ОРЪЖИЯ
ДОМ НА ПУШКИТЕ „СПРИНГФИЙЛД И ГАРЪНД“
Сега вече бях сигурен, че ще ме застрелят.
Не след дълго стояхме в церемониалната зала на градския съвет. Погледът ми беше малко замъглен, но можех да се закълна, че пред нас стои същият мъж, който беше и в Хартфорд и се чудех как е могъл да измине разстоянието по-бързо от нас. Но датсуните не са много бързи коли.