Читать «В преследване на смъртта» онлайн - страница 117

Хелър остана така. Той се обърна към иконома.

— Нищо не разбирам от цялата работа. И най-малка представа ли нямаш за таксиметровата компания?

— Не, сър. Не мислех, че е важно. Всъщност, персоналът си помисли, че тя заминава някъде при семейството си. Напоследък много плачеше. Помислихме, че някой умира.

Хелър се обърна към телефона. Обади се на бюрото за резервации към централните авиолинии. Попита ги дали е правена някаква резервация по която и да е линия за мис Хевънли Джой Крекъл. Отговорът беше отрицателен. Обади се на агенция за чартърни полети. Нямаше такова име за никой от полетите.

Обади се на Втория в Ню Джърси. Не, Втория не знаеше нищо, освен това, че тя не се беше появявала за уроците напоследък, така че той да може да я научи на повече неща за прасетата.

Хелър се обади на Изи. Отрицателен. Накара Изи да попита Бум-Бум. Отрицателен.

Хелър каза на иконома:

— Тя не би и помислила за влак, защото ги мрази, а с всичкия онзи багаж не би могла да вземе автобус. Трябва да е отишла на хотел някъде в този град. Сега чуй ме, мисли бързо. Нещо случи ли се, преди тя да си тръгне?

— Ами да. Дойде един мъж, който настоя да я види. А после мъжът избяга. Онова там не е ли хартийката, сър, под онази кутия?

Икономът я вдигна и Хелър я сграбчи. Той се взря в правната хартийка. Прочете я. Взря се отново в нея. После я смачка с диво затваряне на ръката.

— Да вървят по дяволите! Сега разбирам — каза той. Той се тръшна на леглото. После каза: — Бедното дете. Хората, които поддържат тази гнила правна система, трябва да бъдат избити. О, бедното дете. — И той се разплака.

Глава четвърта

След една ужасна нощ се събудих за още по-ужасни неща.

През цялата нощ бях сънувал кошмар, в който съм Хелър, а Мийли — моята стара хазяйка на Волтар — ме съди за подправяне на брак с мъртвата любовница на полковника на Батальона на смъртта, който беше удушен от Торпедо.

Пред мен стоеше мис Пинч. Беше облечена в рокля от тънък муселин — нещо много нетипично за нея. Беше извадила един черен костюм като ония, с които погребват хората на тази планета. Старият евреин трябва да е бил предвидлив магазинер, за да включи такъв екип в гардероба ми.

Облякох се като автомат. Някъде надалече чух пукот: прозвуча като оръдеен залп, точно като последния салют, преди да те погребат. Мис Пинч каза, че Кенди току-що отворила и затворила хладилника. Не й повярвах.

Излязохме. До бордюра стоеше една кола под наем, „Датсун“. Мис Пинч седна зад волана. Кенди излезе, облечена в черна пелерина. Мис Пинч също беше с такава пелерина, макар че не я бях видял да я облича.

— О, много сме сериозни за сватбен ден — каза Кенди и включи радиото в колата. Пак вървеше онази песен за умирането.

Мис Пинч караше майсторски и с голяма скорост. Тя изглежда знаеше къде точно отива и очевидно беше ходила там и преди. Движехме се по транзитни пътища и много скоро излязохме на Мерит Паркуей, далеч от всички небостъргачи и фрашкани улици. Имах смътното усещане, че се возя в кола. Но един „Датсун“ не е дълга черна лимузина. Той подскача и се клатушка. Успокоявах се, защото подскачането ме подсещаше, че съм все още жив.