Читать «В капана на времето. Том I» онлайн - страница 9

— Той има много дълбоки очи — каза тя замечтано, пренебрегвайки въпроса за интелигентността му. — Виждала ли си no-зелени очи?

— Да, впечатляващи са — съгласих се аз. — Винаги са били такива; помня, че ги забелязах, когато го видях за първи път като дете.

Бриана сведе смръщена поглед към мен.

— Мамо! Трябваше ли да казваш: „О, колко сте пораснал?”, когато ни отвори вратата? Беше ужасно смущаващо!

Засмях се.

— Е, когато някой ти е стигал до пъпа и внезапно установиш, че сега ти му стигаш до носа — защитих се аз, — не можеш да не отбележиш разликата.

— Майко! — Но тя започна да се смее.

— Той има и много хубаво дупе — отбелязах аз, просто за дa продължа да я дразня. — Забелязах го, когато се наведе да вземе уискито.

— Май-КОООО! Ще те чуят!

Приближавахме автобусната спирка. До знака стояха две-три жени и един възрастен господин с костюм от туид. Всички се обърнаха при приближаването ни.

— Тук ли спират автобусите за Лox? — попитах, оглеждайки смайващата колекция от обяви и реклами, залепени на табелата.

— О, да — отвърна любезно една от дамите. — Автобусът ще дойде след десетина минути. — Огледа Бриана, която имаше съвсем американски вид със сините джинси и белия шушляк. Последната патриотична нотка се добавяше от поруменялото заради потиснатия смях лице. — Ще ходите до Jlox Нес? За първи път ли?

Усмихнах се в отговор.

— Плавала съм в езерото с моя съпруг преди двайсетина години, но дъщеря ми идва за първи път в Шотландия.

— О, така ли? — Това привлече вниманието на другите дами и те се скупчиха около нас, предлагаха съвети и задаваха въпроси, докато големият жълт автобус не се появи с клатушкане на завоя.

Бриана поспря, преди да се качи вътре, за да се възхити на живописната рисунка на зелени лъкатушни завои, криволичещи към синьо езеро, обрамчено с черни борове.

— Ще е забавно — засмя се тя. — Дали ще видим чудовището?

— Никога не се знае — отвърнах аз.

*  *  *

Роджър прекара остатъка от деня в състояние на крайна разсеяност, като преминаваше автоматично от една задача към друга. Книгите, приготвени за дарение на Дружеството за съхранение на старините, се изливаха от кашона си, старият пикап на Преподобния стоеше на алеята с вдигнат капак, зарязан насред преглед на мотора, а недопита чаша чай с вече пресечено мляко беше забравена до лакътя на Роджър, който се взираше невиждащо в дъжда на ранната вечер.

Знаеше, че сега трябва да изтръгне сърцето на кабинета на Преподобния. Не книгите; колкото и огромна да беше тази задача, тя се състоеше просто в това да реши кои да запази за себе си и кои да изпрати на Дружеството или в библиотеката на колежа на Преподобния. Не, рано или късно трябваше да се заеме с гигантското писалище, в което документите преливаха от огромното чекмедже и стърчаха от десетките всевъзможни отвърстия. Трябваше също да свали и изхвърли безбройните хартии, които украсяваха корковата стена в единия край на стаята — а това вече беше почти непосилна задача.