Читать «В капана на времето. Том I» онлайн - страница 8

Бриана взе суха салфетка от купчината в ръката си и прилежно започна да лъска обувките на Роджър. Червената ѝ грива се рееше сякаш безтегловно около коленете му. Главата и се вдигна, за да огледа бедрата му, и тя енергично започна да попива мокрите петна по панталоните му. Роджър затвори очи и трескаво започна да мисли за ужасни автомобилни катастрофи, данъчни формуляри и страховити привидения — всичко, което би му помогнало да не се опозори напълно, докато топлият дъх на Бриана Рандал проникваше през мократа тъкан на панталоните му.

— А… може би ще искате да довършите сам? — Гласът прозвуча някъде на нивото на носа му, той отвори очи и видя две тъмносини очи над широка усмивка. Пое почти немощно салфетката от ръката ѝ, задъхан, сякаш беше тичал пред влак.

Сведе глава да попие панталоните си и улови погледа на Клеър Рандал — тя го гледаше със смесица от съчувствие и веселие.

Нищо друго не се разчиташе по изражението ѝ; нищо от онзи блясък, който му се стори, че зърна точно преди катастрофата. Силно изчервен, Роджър реши, че си е въобразил, защото за какъв дявол ще го прави нарочно?

*  *  *

— Откога се интересуваш от друиди, мамо? — Бриана като че ли намираше нещо много смешно в тази идея; забелязах, че прехапа вътрешността на бузите си, докато разговарях с Роджър Уейкфийлд, и усмивката, която бе крила, вече беше залепена на лицето ѝ. — Да не вземеш и ти един чаршаф и да се присъединиш към тях?

— Сигурно ще е по-забавно от болничните съвещания всеки четвъртък — отвърнах. — Макар и малко ветровито. — Тя направо зарева от смях и стресна две синигерчета, които излетяха от пътя пред нас.

— Не — отвърнах сериозно. — Не се интересувам толкова от дамите друидки. Искам да открия един човек, когото познавах навремето, в Шотландия. Нямам адреса ù — не съм я виждала и чувала повече от двайсет години, — но тя се интересуваше от странни неща като вещерство, стари вярвания и фолклор. Някога живееше наблизо; реших, че ако още е тук, вероятно участва в подобна група.

— Как се казва?

Поклатих глава и посегнах към фибата точно когато се смъкваше от къдриците ми. Тя се изплъзна от пръстите ми и подскочи в тревата до пътеката.

— По дяволите! — наведох се да я взема. Пръстите ми леко трепереха, докато ровех из гъстите стръкове, и едва улових фибата, която беше хлъзгава от влажната трева. Мисълта за Гейлис Дънкан винаги ме изнервяше.

— Не зная — отвърнах. Отметнах къдриците от пламналото си лице. — Искам да кажа… мина много време, сигурна съм, че вече е с друго име. Беше вдовица; може да се е омъжила отново или да използва моминското си име.

— О… — Бриана изгуби интерес към темата и продължихме известно време в тишина. После внезапно попита: — Какво мислиш за Роджър Уейкфийлд, мамо?

Погледнах я; бузите ù бяха порозовели, но може би се дължеше на пролетния вятър.

— Смятам, че е много мил младеж — отвърнах внимателно. — Определено е интелигентен; той е един от най-младите преподаватели в Оксфорд. — Интелигентността му беше ясна, чудех се обаче дали има въображение. Учените доста често са лишени от него, а въображението щеше да е от полза.