Читать «В капана на времето. Том I» онлайн - страница 11

Събраните трудове на покойния ми съпруг в богато анотирани издания. Обширни, изпълнени с възхищение ревюта покриваха обложките, с коментари от всеки признат специалист в областта. Не е зле за Дело на живота, помислих си. Постижение, с което можеш да се гордееш. Компактно, значимо и авторитетно.

Сложих книгите на спретната купчина на масата, до чантата ми, за да не ги забравя на сутринта. Заглавията на гръбчетата бяха различни, разбира се, но името „Франк У. Рандал” в крайчетата се повтаряше точно едно под друго. Книгите сияеха като скъпоценности в малкото петно светлина от настолната лампа.

В пансиона беше тихо; още бе твърде рано през годината за гости, а и наличните отдавна спяха. В другото легло Бриана изсумтя тихо и се обърна в съня си, дълги кичури червена коса се спуснаха по лицето ѝ. Едно босо стъпало се подаде под завивката и аз внимателно го покрих.

Импулсът да докоснеш спящо дете никога не отминава, нищо че детето вече е доста по-едро от майка си и е самостоятелна жена — макар и млада. Прибрах косата от лицето ù и я погалих по главата. Тя се усмихна насън, кратък, мимолетен рефлекс на доволство. Моята усмивка се задържа, докато я гледах и шепнех в оглушалите от съня уши, както много пъти досега:

— Господи, толкова приличаш на него.

Преглътнах с леко свито гърло — вече почти ми беше станало навик — и взех халата си от облегалката на креслото. В Северна Шотландия е ужасно студено през април, но аз още не бях готова да търся убежище в собственото си легло.

Бях помолила хазяйката да остави огъня в дневната да гори, като я уверих, че ще го угася, преди да си легна. Затворих тихо вратата, без да откъсвам очи от дългите крайници и плиснатата, оплетена червена коприна по синевата на чаршафа.

— И това не е зле за Дело на живота — прошепнах на тъмния коридор. — Може би не е толкова компактно, но е ужасно авторитетно.

Малкият салон беше тъмен и уютен, огънят догаряше до стабилно сияние по гръбнака на основната цепеница. Издърпах едно малко кресло пред огъня и протегнах крака на решетката. Чувах всички тихи шумове на съвременния живот около мен; жуженето на хладилника в мазето, мъркането на централното отопление, заради което огънят гореше по-скоро за уют, бученето на някоя преминаваща кола.

Но под всичко това се стелеше дълбоката тишина на шотландската нощ. Стоях съвсем неподвижно, устремена към нея. Бяха изминали двайсет години от последния път, когато я усетих, но успокояващата сила на мрака още беше тук, сгушена между планините.

Посегнах в джоба на халата си и извадих сгънатия лист — копие на списъка, който бях дала на Роджър Уейкфийлд. Беше твърде тъмно, за да чета на светлината на огъня, но нямаше нужда да виждам имената. Разгънах листа на покритото си с коприна коляно и останах така, сляпо втренчена в нечетливите редове. Прокарах бавно пръст по всеки от тях и шепнех имената като молитва. Те повече от мен принадлежаха на тази студена пролетна нощ. Но аз продължавах да се взирам в пламъците и позволявах на мрака отвъд да навлезе и изпълни празнините в мен.