Читать «В бурята» онлайн - страница 2

Докато я занимаваха тези мисли, навън съвсем притъмня и тя започна да се безпокои. Пенко сигурно си мисли, че тя вече се е прибрала и си кърка спокойно в някоя евтина кръчма, а тя ще трябва да седи тук — кой знае до кога…

В този момент, при блясъка на една светкавица, видя някакъв силует, очертан на остъклената врата и си помисли, че най-сетне това магаре, Пенко, идва да я прибере. Миг по-късно се почука и надеждите й се разсеяха: мъжът й нямаше да чука. Той просто щеше да натисне бравата и да влезе. Сигурно някой окъснял търси подслон. Калина стана и се запъти да отвори. Едва ли щеше да я чуе, ако му извика, че вратата не е заключена. Не можеш ли да натиснеш бравата, дявол те взел — си помисли. Отвори и каза:

— Влизайте. Не е заключено.

Пред нея стоеше мъж, който държеше студентска чанта над главата си, за да се предпази от дъжда, но тя не му помагаше много, защото целият беше мокър.

Той бързо влезе и затвори вратата. Свали чантата от главата си, погледна я леко усмихнат и каза с тон, като че ли се извиняваше:

— Благодаря! Видях Ви до прозореца и реших да си опитам късмета. Голям дъжд, а? Хала!

На ярката светлина, която излъчваше големия абажур, Калина видя пред себе си красив, четиридесет и пет-шестгодишен мъж със светло лице и приятен поглед. За пръв път го виждаше. Не беше тукашен, иначе щеше да го познава. Така е в малкия град.

— Не сте тукашен — каза.

— Не съм. Занимавам се с бизнес, който изисква постоянно пътуване. За втори път съм във вашия град и мисля, че започва да ми харесва.

Говореше, а очите му пробягваха по стройното й тяло и сякаш я разсъбличаха. Калина знаеше, че не е първия мъж, който я оглежда така и това не я подразни: отдавна беше свикнала с мъжкия интерес. Улови се, че и тя го разглежда по същия начин, и страните й пламнаха. „Боже, каква съм глупачка — помисли си тя. — Защо стоим на средата, като истукани?“

— Заповядайте! — изведнъж се засуети Калина. — Настанете се на масата. Ей сега ще направя по едно кафе. Този дъжд няма да престане скоро.

— Да, благодаря! Отвратително време, наистина.

— Съблечете шлифера. За съжаление не мога да ви предложа нищо, което да изсуши дрехите ви — каза Калина, наведена над кафеварката.

— Стига ми, че ме пуснахте на сухо. На ваше място аз не бих отворил. Вие сте привлекателна жена, а в такова време и сама…

— Това като комплимент ли да го приема или като загриженост?

— И двете — каза човекът, като се оглеждаше за място, на което да закачи шлифера, но като не намери такова, го сложи на облегалката на един от столовете.

— Благодаря и за двете!

Калина сервира двете кафета и попита:

— Искате ли коняк? Запазила съм малко за особени случаи. Ще ви дойде добре.

— Като този ли?

— Моля?

— Като този случай ли? — повтори въпроса си непознатия.

— Не си прави илюзии, господинчо! Е?

— Ще изпия една чашка с удоволствие.

Калина донесе половин шише коняк и две чаши. Наля на него, след това на себе си и седна.

— Наздраве!

— Наздраве, госпожице!

— Госпожо. Омъжена съм.

— А защо да не минем на малки имена? Казвам се Митко. А вие?