Читать «Бурята (Романс)» онлайн - страница 28
Уилям Шекспир
или на рисове!
АРИЕЛ
Чуй, чуй как вият!
ПРОСПЕРО
Тъй трябва! Нека още ги погонят!
Сега са всички мои врагове
в ръцете ми и скоро ще те пусна
свободен да летиш. Но дотогава
служи ми още малко!
ПЕТО ДЕЙСТВИЕ
ПЪРВА СЦЕНА
ПРОСПЕРО
Кроежът ми набира вече връх.
Вълшебствата ми действат, духовете
стараят се и Времето върви
с товар олекнал. Колко е часът?
АРИЕЛ
Към шест е, господарю. По туй време
ний трябваше да свършим.
ПРОСПЕРО
Да, така е.
Тоз срок аз бях си дал, преди да вдигна
талазите на бурята. А кралят
и свитата му как са?
АРИЕЛ
Както ти
поиска те да бъдат, господарю:
заключени от твоята магия
във липовия гъсталак, закрилящ
от вятъра дома ти. Кралят, брат му
и твоят брат все тъй ужасно буйстват,
а другите оплакват ги, обзети
от скръб и страх. Най-зле е тоз, когото
нарече ти „добрият стар Гонзало“-
сълзите по брадата му се стичат
като наесен дъжд по сламен покрив.
Те мъчат се от твоята магия
тъй силно, че да можеш да ги видиш,
духът ти би омекнал!
ПРОСПЕРО
Тъй ли мислиш?
АРИЕЛ
Човек да бях, тъй станало би с мен.
ПРОСПЕРО
И с мене тъй ще стане. Ако теб —
дух, въздух — са способни да затрогнат
мъченията им, как аз — човекът,
възприемчив към болка като тях —
от тебе по-дълбоко да не бъда
разчувстван пред вида им? Да, макар
в живеца си засегнат да съм още
от злата им неправда спрямо мен,
ще взема аз на разума страната
срещу гнева си. Прошката е ценност,
по-рядка от разплатата. Понеже
разкаяни са, знам, оттук нататък
аз няма повече да ги наказвам
дори с едно навъсване. Пусни ги!
Магията ще счупя, ще им върна
разсъдъка и те, каквито бяха,
ще бъдат пак.
АРИЕЛ
Отивам, господарю.
ПРОСПЕРО
Вий, духове от хълмове, потоци,
гори и езера, и вий, които
с крачета, неоставящи следи,
Нептуна в отлив гоните, а в прилив
от него бягате; вий, леки феи,
от чийто танц подлунен по тревата
остават тези кръгове, които
овците не пасат; вий, дребни елфи,
които, щом настане полунощ,
изскачате и правите да никнат
във мрака гъбите — със ваша помощ
(макар и да сте слаби поотделно)
аз слънцето по пладне съм смрачавал,
насъсквал ветровете своеволни,
подсторвал да воюват с рев и пяна
зеленото море и свода син;
извиквал гръмотевици, разцепвал
дъба на Зевса с неговия собствен
небесен клин, разтърсвал канари,
изкоренявал борове и кедри
и правел гробове да се отварят
и будят мъртвите си. Но от свойта
магична мощ аз вече се отказвам:
за сетен път чрез нея ще извикам
таз музика божествена, която
в съгласие с целта ми ще въздейства
на моите пленници, и след това
вълшебната си пръчка аз ще счупя
и скрия вдън земя, а своите книги
ще хвърля във морето, там, където
не може лот моряшки да измери
безкрайната му глъб!
