Читать «Буря от ада» онлайн - страница 72

— Дрезден — изръмжа Мърфи. — Събуди се!

Примигах.

— Не спях — измърморих аз. — Просто затворих очи, за да починат малко.

— Запази си лъжите за някой друг — изсумтя тя и ми пъхна в ръката пластмасова чашка. Кафето беше с един тон захар, точно както го обичам, и дори този евтин сорт ми се стори като райски нектар.

— Ти си просто ангел — измърморих аз, отпих глътка и кимнах към работните клетки. — Би предпочела да чуеш това в кабинета си.

Отпих от чашата, усещайки внимателния й поглед.

— Добре — каза тя. — Да вървим. И, Хари, дължиш ми петдесет цента за кафето.

Запрепъвах се след нея към кабинета — грубо преградено с шперплат ъгълче с изкривена врата. На вратата имаше лист хартия, надписан с дебел флумастер: Л-Т КАРИН МЪРФИ. Малко по-надолу имаше по-светло правоъгълно петно, където преди е висяла табелката с друго име. Това, че кабинетът все още нямаше пълноценна табелка, недвусмислено напомняше за несигурното положение на началник-отдела за специални разследвания.

Обаче мебелите в кабинета, а и целият интериор бяха в поразителен контраст с вратата. Бюрото и работното й кресло бяха чисто нови. В дясната част на бюрото стоеше непрекъснато включен компютър. Голяма част от една от късите стени беше заета от дъска с текущи задачи, на която в идеален ред бяха закачени бележки с надписи. Дипломата за завършен колеж, наградите за айкидо и точна стрелба бяха подредени на стената вдясно от входа, и ако седнете на стола за посетители, ги виждате право пред себе си. Ето такава е Мърфи — организирана, волева, целеустремена, и малко нетърпелива.

— Момент — каза ми Мърфи. Спрях до вратата — както винаги — и почаках, докато тя влезе и изключи компютъра и телефона. Мърфи вече бе свикнала с катаклизмите, които се случват, когато се намирах близо до работещи уреди. Когато изключи всичко, влязох.

Строполих се в стола и отпих още кафе. Тя приседна на края на бюрото и, присвивайки сините си очи, ме изгледа от горе на долу. Днес, в събота, тя беше облечена също толкова небрежно, колкото и в работен ден: тъмни прави панталони, тъмна блуза, подчертаваща златните й коси, верижка и обеци от светло сребро. Дяволски стилно. Усещах се неловко с моите смачкани дънки, тениска, черно яке и чорлава коса.

— Добре, Хари — каза тя. — Казвай какво имаш.

Допих остатъка от кафето, потиснах една прозявка и оставих чашката на бюрото. Тя я премести върху подноса.

— Цяла нощ се блъсках с това — казах аз, опитвайки се да говоря тихо. — Загубих дявол знае колко време, изчислявайки заклинанието. И, ако съм поне приблизително прав в сметките си, това е почти невъзможно да се направи дори с един човек, та камо ли с двама.

Тя ме изпепели с поглед.