Читать «Буря от ада» онлайн - страница 70

Косата ми настръхна. Бягащият право срещу мен човек продължаваше да пищи — пронизително, панически, злобно, страстно. Всички тези емоции се сплитаха в стегнат възел и той ги изхвърляше от себе си чрез пищенето.

Успях да забележа погледа на безумните очи, коженото яке, старите дънки — и в този момент той влетя на площадката. Ръцете му оставаха зад гърба — очевидно все още заключени в белезници. Явно бягаше, без да знае накъде. Не знам дали изобщо виждаше нещо, но ако виждаше, някак не ми се искаше да разбера какво точно. Той тичаше право към мен и това го застрашаваше доста повече от останалите.

Разбира се, това не ме засягаше, но аз просто не можех да го оставя да си счупи врата на стълбите. Хвърлих се върху него с всички сили, опитвайки се да го уцеля с рамо в корема и да го изблъскам назад, както правят във футбола.

Признавам, в ученическите си години не бях особено добър във футбола. Врязах се в него, но той само изохка и се отклони настрани, към стената. Сякаш изобщо не забеляза присъствието ми. Той сляпо продължи напред, пищейки, блъскайки се в стената, но неотклонно приближавайки се към стълбите. Паднах и главата ми незабавно се отзова с болка, пулсираща на мястото, където неизвестното копеле ме светна снощи с бейзболната бухалка.

Може би единственото преимущество на високият ми ръст е, че имам дълги ръце. Претърколих се към него и, протягайки дясната си ръка, се вкопчих в крачола на дънките му и го дръпнах към мен.

Това свърши работа. Той преплете крака и се стовари върху покрития с теракот под. Пищенето спря: от удара дъхът му секна. Той се плъзна до първото стъпало и застина, потръпвайки леко. Ченгетата, пухтейки, минаха край мен и го хванаха от двете му страни.

И тогава се случи нещо странно.

Хлапето ме погледна и очите му изведнъж се опулиха, а зениците му се разшириха дотолкова, че можеше да ги помислиш за големи черни копчета, монтирани в кървясалите му очи. После очите му се извърнаха и той започна да крещи:

— Чародей! — с тръбен глас възвести той. — Виждам те, чародей! Виждам те! Виждам онова, което е зад теб, виждам онези, които са били преди, и Него, Онзи, Който Върви След Теб. Те ще дойдат, ще дойдат за теб!

— Боже господи — произнесе по-ниския и по-закръглен полицай, когато уловиха хлапето за ръцете и го помъкнаха обратно по коридора. — Добре се е надрусал! Благодаря ти за помощта, приятел.

Аз гледах стъписано към типа в ръцете им. После улових по-високия от двамата за ръкава.

— Какво става, сър? — попитах аз.

Той спря, оставяйки арестувания да виси между него и партньора му. Главата на хлапето падна на гърдите му, очите му оставаха нефокусирани, но по някакъв начин успя да обърне лице към мен, озъбен в зловеща усмивка. Челото му беше странно набръчкано, сякаш се опитваше да ме гледа през веждите и челните дялове на мозъка.

— Наркоман — поясни високото ченге. — Един от тези, новите, с „Трето Око“. Намерихме го в кола̀ до езерото. В джоба имаше почти четири грама от тази гадост. А в него може би има и повече. — Той тръсна глава с досада. — А ти как си?