Читать «Буря от ада» онлайн - страница 69

Спрях на паркинга за посетители — в събота сутринта това е много по-лесно — и влязох в сградата. Уви, дежурен се оказа не моят стар познат, офицерът с моржовите мустаци, а възрастна матрона с очи като стоманено острие. Още от пръв поглед тя не одобри нито мен, нито начинът ми на живот, и ме накара да чакам, докато не се свърже с Мърфи.

Докато чаках, влязоха двама полицаи, влачещи някакъв тип с белезници. Той изобщо не се съпротивляваше, точно обратното. Главата му висеше безсилно надолу, а самият той простенваше почти музикално. Очевидно не се отличаваше с атлетично телосложение и всъщност много приличаше на хлапе. Дънките и якето му бяха разкъсани и изцапани, а гривата му стърчеше във всички посоки. Ченгетата го повлякоха покрай дежурната.

— Надрусал се е до смърт — поясни един от тях. — Налага се да го подържим затворен, докато не започне да вижда нормално.

Лелката-дежурна им подаде табелка, един от тях я пъхна под мишницата си и завлачиха хлапака навътре. Търпеливо чаках, потривайки от време на време лепнещите си от умора очи, докато лелката се опитваше да се свърже с някого горе.

— Хм — доста учудено изсумтя тя най-накрая. — Добре, лейтенант. Ще го пусна при вас — и ми махна с ръка да влизам.

През целия път до стълбите усещах в гърба си неодобрителния й поглед и неволно приглаждах с ръка косата си и четината по брадата.

Отделът за специални разследвания имаше своя собствена малка приемна — веднага зад вратата на стълбищната площадка на последния етаж. Мебелировката й включваше четири дървени стола и продънен диван, в който всички опити да седнеш биха завършили с контузия на гръбначния стълб. Кабинетът на Мърфи се намираше в далечния край на залата, разделена на работни клетки.

Мърфи беше на поста си, притиснала телефонна слушалка до ухото си. Видът й беше доста смачкан. Много приличаше на градско хлапе, имало глупостта да се сбие със селския побойник, макар че тя би ми откъснала главата, ако чуе от мен такова сравнение. Тя посочи с пръст към приемната и хлопна вратата под носа ми.

Избрах си стол и седнах, блажено облягайки главата си на стената. Но още щом затворих очи, чух писък, идващ някъде откъм коридора. Чу се шум от борба, няколко тревожни възклицания, а после писъкът се повтори, този път — по-наблизо.

Реагирах, без да мисля — бях твърде уморен, за да мисля. Станах и излязох на стълбищната площадка, откъдето се чуваха звуците. Вляво от мен беше стълбището, а вдясно се виждаше коридор.

От дълбините на коридора с големи скокове бягаше към мен мъжка фигура. Това беше онзи, същият човек, който само преди няколко минути висеше като чувал в ръцете на влачещите го полицаи. Именно той пищеше. Чух шляпане на подметки и иззад ъгъла се появиха двете ченгета, които видях долу. Те бяха, меко казано, не особено млади, така че тичаха, тресейки кореми, пухтейки тежко и придържайки кобурите си.

— Стой! — задъхвайки се, извика единият. — Спрете го!