Читать «Буря от ада» онлайн - страница 67

А може би това просто ще ми струва живота.

Но нямах друг избор, освен да опитам.

Затова излязох от колата и закрачих към вкъщи, за да се залавям за работа.

Той ме изчакваше зад кофите за боклук, стоящи на стълбата до главния вход. Бейзболната бухалка, с която замахна, ме уцели точно зад ухото; строполих се надолу по стъпалата и останах да лежа там като безчувствен парцал. Чух как слиза към мен, но не можех да помръдна.

Всичко пасваше. Това беше напълно достоен завършек на изминалия ден.

Усетих подметката му върху врата си. Почувствах как надига бухалката. А после тя със свистене се спусна надолу, готова да смаже черепа ми.

Само че удари не неподвижната ми глава, а асфалта пред носа ми. Което значи, и пред очите ми.

— Чуваш ли, Дрезден? — произнесе нападателят. Гласът му звучеше тихо и нарочно хрипкаво. — Много ти е дълъг носът. Не го пъхай където не трябва. И устата ти е много голяма. Спри да говориш с хора, с които не трябва да говориш. Или ще ти я затворим. — Той изчака подобаваща театрална пауза и добави: — Завинаги. — Стъпките му се отдалечиха и заглъхнаха.

Известно време лежах и гледах звездите пред очите си. От някъде се появи Мистър — може би беше привлечен от стенещите звуци — и започна да ме ближе по носа.

В края на краищата отново възвърнах способността си да се движа и седнах. Главата ми се въртеше, повдигаше ми се. Мистър се отърка о мен с басово мъркане, сякаш усещаше, че нещо не е наред. Тогава се изхитрих да се вдигна на крака и да се задържа във вертикално положение достатъчно дълго, за да отключа вратата, да пусна Мистър вътре, да вляза самият аз и да я заключа след себе си. После някак докретах в тъмното до креслото и с блажена въздишка се строполих в него.

Поседях, без да мърдам, докато главата ми не престана да се върти поне дотолкова, че да мога отново да отворя очи, и докато грохотът в слепоочията ми не поутихна малко. Грохот в главата. Сякаш някой продължаваше да удря по нея с бейзболна бухалка като с ковашки чук, придавайки й всякакви причудливи форми, еднакво непригодни за съзнателна дейност. Някой изкова от Хари Дрезден страхотен покойник.

Прекъснах тази нишка на разсъждения.

— Ти не си някакво жалко зайче, Дрезден — напомних си аз с рязък глас. — Ти си чародей от старата школа, заклинател от висок клас. Ти не трябва да се търкаляш като парцал в краката на всякакви лайнари с бейзболни бухалки само защото те са ти наредили така!

Наелектризиран от звука на собствения си глас (а може би от внезапното и не особено приятно осъзнаване, че си говоря сам), станах, запалих огъня в камината и започнах — олюлявайки се — да се разхождам напред-назад, опитвайки се да мисля.

Дали моите вечерни посещения предизвикаха това предупреждение? Кой има повод да ме заплашва? От какви разкрития се стремят да ме държат по-далеч? И най-главното — какво да правя?