Читать «Буря от ада» онлайн - страница 27

Сюзън Родригес беше репортер в чикагската „Влъхва“ — жълтичко вестниче, специализирано в свръхестествените и паранормални събития в средноизточните щати. Обикновено нивото му рядко надхвърляше „Човекът-Маймуна Е Видян С Незаконната Дъщеря На Елвис“ или „Призракът-Мутант На Джон Фитцджералд Кенеди Съблазнява Непълнолетна Ученичка-Скаутка“. И все пак, много, много рядко, „Влъхва“ публикуваше нещо истинско. Като Нахлуването на Невидимото през 1994 година, когато цялото Милуоки просто изчезна за два часа. Направо се изпари. Спътниковите снимки показваха река и дървета край нея, лишени от каквито и да е следи от човешка дейност, както и от самите хора. Всички връзки с града бяха прекъснати. А после, след няколко часа, той отново се появи на старото си място и никой от жителите му не беше забелязал нищо.

Освен всичко останало, тя ме придружи при моето разследване в Бренсън миналата седмица. Тя се влачеше по петите ми още от момента, в който взе интервю от мен — в зората на моята кариера като независим чародей. Не можех да отрека, че тя имаше нюх. И в добавка към него — достатъчно любопитство, за да попада във всякакви неприятности. В края на интервюто тя се изхитри да срещне погледа ми — млада, нетърпелива репортерка, опитваща се да се докопа до душата на своя събеседник. Какво пък, от всички, срещнали погледа ми, припадна именно тя.

Тя ми се усмихна. Харесва ми, когато тя се усмихва. Това прави с устните й доста забавни неща, а самите устни са доста привлекателни.

— Трябваше да останете и да погледате представлението — съобщи тя. — Беше много впечатляващо. — Тя остави чантата си на бара и се настани по-удобно на стола.

— Не, благодаря — казах аз. — Напълно съм убеден, че това не е за мен.

— Редакторката ми е във възторг от статията. Уверена е, че ще спечеля някаква премия.

— Сякаш е пред очите ми — кимнах аз. — „Тайнствени Видения Преследват Надрусана Кънтри Звезда“. Истинска, биеща в целта паранормална журналистика. — Погледнах я и тя посрещна погледа ми без да трепне. Не би ми позволила да надзъртам в нея, ако моите шегички я дразнеха.

— Дочух, че днес сте бил извикан от шефа на „Специални разследвания“ — заяви тя, придвижвайки се толкова близо до мен, че пред погледа ми се откриха любопитни перспективи в деколтето й. — Бих искала да ми разкажете за това, Хари — и тя ме дари с още една многообещаваща усмивка.

Аз почти се усмихнах в отговор.

— Виноват — въздъхнах аз. — Подписал съм стандартен договор за неразгласяване.

— Може би тогава нещо извън протокола? — попита тя. — Казват, че убийството е сензационно.

— С нищо не мога да ви помогна, Сюзън — усмихнах се аз. — Не можете да изтръгнете нищо от мен — дори с клещи. И тъ нъ, и тъ нъ.

— Поне намекнете — настояваше тя. — Просто така, две думи по темата. Нещо, което може да се сподели между двама души, изпитващи привързаност един към друг.

— Много ми е любопитно, за кого точно говорите?

Тя се облегна на стойката, отпусна брадичка на ръката си и ме погледна, примижавайки зад дългите си ресници. Едно от нещата, които ме поразяват у нея е това, че тя, безсрамно злоупотребявайки със своето обаяние и женственост, дори няма представа колко е привлекателна — разбрах това преди година, когато погледнах в душата й.