Читать «Буря от ада» онлайн - страница 20

— Странни неща?

Свих рамене и едва не се задавих, спомняйки си труповете от „Медисън“. Когато отново вдигнах поглед, Моника, дъвчейки нервно устната си, изучаваше лицето ми, но веднага отклони поглед.

— Ще желаете ли кафе? — предложих аз, затваряйки вратата и палейки лампата.

— О… Не, благодаря, няма нужда. — Тя стоеше и гледаше кашона ми с опърпани книги, притискайки с две ръце чантичката към корема си. Струваше ми се, че е готова да избяга с писъци дори ако се намръщя, затова се стараех да се движа бавно и внимателно, докато си наливах чашка разтворимо кафе. Вдишане, издишане, привични манипулации — и постепенно започнах да се успокоявам след запознанството си с Марконе. Държейки чашата в ръка, аз се върнах до бюрото и й предложих да седне в едно от двете кресла за посетители.

— Добре, Моника — казах аз. — С какво мога да ви помогна?

— Ами… хм… вече казах, че мъжът ми… мъжът ми…

— Е изчезнал? — подсказах аз.

— Да — откликна тя, едва ли не с облекчение. — Но не че е изчезнал някак тайнствено, или нещо такова. Просто замина. — Тя се изчерви. — Е, взе си някои неща и замина. Но не каза нищо, никому. И повече не се появи. Безпокоя се за него.

— Така-така… — казах аз. — И отдавна ли замина?

— Днес е третият ден — отговори тя.

Кимнах.

— Сигурно има още някаква причина, поради която се обръщате към мен, а не в полицията или към частен детектив?

Тя отново се изчерви. Това много й отиваше, правеше я да прилича на малко момиче. Не, наистина, беше много мило.

— Ами, да… хм. Той се увличаше… увличаше…

— От магия?

— Да. Купуваше всякакви такива книжки в магазина, отдел „Религия“. Не игрички като „Тъмници и Дракони“. Истински. Освен това купуваше карти. Таро. — Тя произнесе това като „Каро“. Любителка.

— И предполагате, че изчезването му може да има някаква връзка с увлечението му?

— Е, не съм уверена — призна тя. — Но е възможно. Той тъкмо загуби работата си и това много го потисна. Много се безпокоя за него. Помислих си, че онзи, който го намери, може да поговори с него за всички тези неща. — Тя въздъхна дълбоко: сякаш усилието, което се изискваше от нея, за да произнесе толкова изречения без нито едно „хм“ я беше уморило.

— Все още не разбирам. Защо аз? Защо не полицията?

Пръстите й, стискащи чантата, побеляха.

— Той си събра нещата, господин Дрезден. Страхувах се, че полицията ще реши, че е зарязал жената и децата си. Дори няма да започнат да го търсят. Но той не ни напусна. Не е такъв. Той просто иска да живеем добре, и това е всичко.

Намръщих се. „Страхуваш се, че твоята половинка все пак е кръшнала, нали, хлапе?“

— Дори и така да е — казах аз. — Но все пак — защо аз? Защо не частен детектив? Познавам един много надежден, ако ви трябва.

— Ами, защото… защото разбирате от… — тя направи неопределен жест с ръка.

— От магия — довърших изречението й аз.

Моника кимна.

— Струваше ми се, че това може да е важно. Тоест, ами, не знам със сигурност. Но ми се струва, че е възможно.

— Къде е работил? — попитах аз. Докато говорех, извадих от джоба си бележник и надрасках в него няколко реда.