Читать «Буря от ада» онлайн - страница 19

Пъхнах ръце в джоба на куртката си: вятърът пронизваше чак до костите. По дяволите, напомних си аз, та аз съм чародей, занимавам се с истинска магия. Не се страхувам от големите момчета в големите коли. Не можеш да ме изплашиш с трупове, чийто живот е бил прекъснат от магия с такава сила, каквато не съм и сънувал. Не, наистина. Честна дума.

Но треперенето при спомена за очите в доларов цвят, зад които се криеше студена, почти безстрастна душа, ме преследваше по целия път нагоре по стълбите. Държах се глупаво. Той ме изненада и внезапната интимност от това надзъртане в душата ме хвана неподготвен и ме изплаши. И всичко това, взето заедно, ме накара да се объркам, заплашвайки го като уплашен ученик. Марконе беше хищник. Той буквално усещаше моята миризма. И ако реши, че съм слабак, няма никакво съмнение — неговата съчувстваща усмивка и бащинско отношение ще изчезнат със същата лекота, с която се появиха.

Какво да се прави, доста лошо първо впечатление.

Да върви по дяволите. Поне не закъснях за срещата с клиента.

Глава 4

Когато се качих по стълбите, Моника Без-Фамилия вече стоеше пред вратата на офиса ми и пишеше нещо на гърба на бележката, която залепих на вратата преди да изляза.

Приближих се до нея, но тя беше твърде погълната от писането, за да се огледа. Симпатична дама на около трийсет и нещо. Косата й беше пепелява — небоядисана, реших аз, отблъсквайки неволния, потискащ спомен за косите на убитата жена. Гримът й беше подбран с вкус и положен умело, а лицето — славно, дружелюбно, достатъчно младо и свежо, леко закръглено: точно толкова, че да изглежда женствено. Беше облечена в дълга, широка пола в светло-жълт цвят, под която се виждаха кафяви ботушки, и бяла риза, върху която беше облякла скъпо на вид зелено палто. Трябва да си в отлична форма, за да се обличаш в такива цветове, и тя наистина беше. Общо взето, видът й ми напомняше на някого — или на Анет Фюничело, или на Барбара Билингсли. Един такъв обобщен и стопроцентово американски образ.

— Моника? — попитах аз, лепвайки на лицето си своята най-невинна и дружелюбна усмивка.

Тя трепна и замижа.

— Ох… Вие сигурно сте, хм… Хари?

Усмихнах се и протегнах ръка.

— Хари Дрезден, госпожо. Това съм аз.

След кратко колебание тя ми стисна ръката, без да вдига поглед по-високо от гърдите ми. Да си призная, в този момент се зарадвах, че тя не рискува да ме погледне в очите. Стиснах ръката й здраво, но вежливо, и отстъпих настрани, за да отключа вратата.

— Извинете, че се забавих. Повикаха ме от полицията, помолиха ме да погледна някои улики.

— Наистина ли? — учуди се тя. — Искате да кажете, че полицията… хм… — тя помаха с пръсти във въздуха, без да довърши изречението.

В този момент приключих суетнята с ключовете, отворих вратата и с жест я поканих вътре.

— От време на време — кимнах аз. — Понякога се сблъскват със странни неща и ме канят за консултация.