Читать «Братовчедите от вчера» онлайн - страница 8

— Доктор Дженър — каза Десай и я огледа изпитателно, — изглежда и двамата сме поканени на междузвездна конференция. — Английският му, с музикален индийски акцент, беше перфектен. Мариан си спомни, че той говори четири езика.

— Знаете ли защо? — попита тя.

При този директен въпрос той примигна.

— Не знам. Посланикът на Денеб беше настоятелен, но не и разговорлив.

А човечеството прави това, за което посланикът настоява? Мариан не изрази въпроса на глас. Ситуацията й се струваше нелогична. Последвалите думи на генералния секретар я изумиха.

— Ние и още няколко души сме поканени на борда на Мисията. Поканата зависи от вашето присъствие и незабавното й потвърждение.

— На борда… на борда на Мисията?

— Така изглежда, да.

— Но никой досега не е…

— Много добре съзнавам това. — Черните интелигентни очи нито за миг не се отделиха от лицето й. — Само чакаме и останалите гости, които по една случайност са в Ню Йорк.

— Разбирам — каза тя. Но не разбираше.

Десай се обърна към охраната си и им заговори на хинди. Последва спор. Прието ли беше охраната да спори с обекта, който охранява? Мариан си представяше, че не е, но, от друга страна, какво знаеше тя за протокола в ООН? Намираше се извън своята област, среда, слънчева система. Предположи, че денебците не допускат охранители на борда на Мисията и че шефът на охраната протестира.

Очевидно Генералният секретар спечели.

— Моля, елате — каза той и излезе от стаята с широки крачки. Небесносинята курта проблясваше и прошумоляваше около глезените му. Макар и да не беше интуитивна, Мариан все пак усещаше напрежението, което се излъчваше от него като топлина. Оградени от намръщени охранители, двамата минаха по дълъг коридор и слязоха надолу с асансьор. Много, много надолу — дали асансьорът слизаше под пристанището? Най-вероятно. Те излязоха в малка стая, в която вече чакаха двама души — един мъж и една жена. Мариан разпозна жената: Екатерина Зайцев, представителят на Руската федерация в ООН. Мъжът вероятно беше китайският представител. И двамата изглеждаха притеснени.

Десай каза на английски:

— Чакаме само… а, ето ги.

Двама много по-млади мъже влетяха в стаята, хванали слушалките си. Преводачи. Изглеждаха раздърпани и уплашени, от което Мариан се почувства по-добре. Не беше единствената, която се бори с почти непоносимото усещане за нереалност. Само ако можеше и Еван да е тук, с неговия типичен за англичаните сарказъм и невъзмутимост. „Или поне така мислехме…”

Не, нито тя, нито Еван биха си представили нещо подобно.

— Останалите постоянни членове на Съвета за сигурност за съжаление не са се явили до момента — каза Десай. — Няма повече да чакаме.

Мариан не можеше да си спомни кои са другите постоянни членове. Обединеното кралство, разбира се, но кой още? Колко бяха на брой? Какво правеха в тази октомврийска привечер, което им пречеше да присъстват на първия контакт с извънземни? Които и да бяха, сигурно щяха да съжаляват за това до края на живота си.