Читать «Бостънци» онлайн - страница 91

Заради приятелката си и заради всички свои поробени посестрими, Верена беше направила саможертва и след известно време тази мисъл вдъхна сигурност на Олив. Беше като гаранция за бъдещето, защото Олив знаеше, че младият журналист няма да се откаже лесно, но беше и уверена, че Верена няма да се поддаде.

В момента господин Бъридж често посещаваше малката къща в Кеймбридж – Верена ѝ беше разказала. Всъщност ѝ разказваше много, почти всичко. Вече идвал без господин Грейси, сам намирал пътя и предпочитал да няма никой друг. Толкова допаднал на майка ѝ, че тя почти винаги излизала от стаята – главното доказателство колко високо цени госпожа Тарант посетителя джентълмен. Вече знаели всичко за него: баща му бил починал, майка му била много известна светска личност, а самият той притежавал значително наследство. В Ню Йорк го ценели високо. Колекционирал красиви предмети, картини и антики, за които специално пътувал до Европа, а много от тях били изложени в дома му в Кеймбридж. Притежавал инталии, испански олтарни покривала и рисунки на стари майстори. Отличавал се от повечето мъже, изглежда искал да се наслаждава на живота и смятал, че човек наистина може да го постигне, стига да си го позволи. Разбира се, съдейки по притежанията му, явно смятал, че човек се нуждае от доста неща в бита си. След известно време Верена сподели с Олив – с известно закъснение, – че той я поканил в дома си, за да разгледа съкровищата му. Искал да ѝ ги покаже, сигурен бил, че ще им се наслади. Верена също беше сигурна, но нямало да отиде сама, искаше Олив да я придружи. Щели да пият чай, освен това щели да присъстват и други дами, а Олив щяла да ѝ каже какво мисли за живот, изпълнен с толкова много красота. Госпожица Чансълър обмисли всичко това и тъй като реши, че е най-добре засега просто да приеме случилото се, защото иначе щеше силно да се разтревожи. Отправи гореща молба към небето лукавите млади мъже с много свободно време да оставят Верена на мира, обаче явно нямаше да се получи, затова беше най-безопасно самата тя да се запознае с колкото може повече ухажори и да ги прецени. Ако Олив не беше толкова сурова, би приела с усмивка откровеността, с която момичето прие нейната теория. Тя разпалено обясняваше, че господин Бъридж изобщо не иска същото като клетия господин Пардън. Той я молел да му разяснява възгледите си много по-често от другия господин, но изобщо не намеквал, че искал да ѝ стане съпруг или агент на публичните ѝ лекции. Засега най-смелото му твърдение беше признанието, че я харесва по същата причина, по която харесва стари емайли и стари бродерии, а когато тя отбеляза, че не проумява по какво прилича на тези неща, той поясни, че тя е крехка и специална като тях. Може и да беше специална, обаче Верена възрази срещу мнението му, че е крехка. Изобщо не искаше да я смятат за такава, от което Олив отсъди, че момичето не приема доверчиво всичко, казано от младия мъж. Когато госпожица Чансълър попита Верена дали уважава господин Бъридж (а момичето вече знаеше колко тържествено звучеше тази дума от устата на Олив), тя отвърна със своя нежен и суетен смях, но явно съвсем добронамерено, че няма значение дали го уважава, защото нима всичко това не било просто фаза – същата, за която вече говорили? Колкото по-бързо го изживеела, толкова по-добре, нали така? Беше убедена, че посещение в дома на господин Бъридж ще ускори прехода. Както вече изтъкнах, Верена с радост приемаше въпросната фаза като неизбежна и неведнъж повтаряше на Олив, че след като се борят с мъжете, трябва да ги опознаят колкото може по-добре. Госпожица Олив попита защо майката на Верена не я придружи да разгледа въпросните антики, след като стана ясно, че господин Бъридж не е пропуснал да покани и госпожа Тарант, и момичето се съгласи, че така би било много по-лесно, само че майка ѝ нямало да ѝ обясни толкова добре като госпожица Чансълър дали господин Бъридж заслужава уважението ѝ. Необходимостта да решат дали господин Бъридж е достоен за уважение придоби изключително важно нравствено значение в живота на двете забележителни млади жени, превърна се в знаменателно събитие. Отначало Олив опита да го отхвърли – не решението, а мероприятието, защото, както е известно, тя отдавна беше решила за себе си с какво уважение следва да се ползва който и да е представител на противоположния пол. Ако господин Бъридж продължаваше да я изкарва от търпение, имаше опасност Верена да реши, че приятелката ѝ е несправедлива към него. Беше убедена, че неговата игра е много по-сериозна от тази на младия Матиас, и беше склонна да го наблюдава, обаче прецени, че е по-благоразумно да не се опитва да съкрати фазата (възприе тази терминология) преждевременно – укор, който щеше да си навлече, ако незабавно се затвори, както се изразяваше Верена, за младия ценител.