Читать «Бостънци» онлайн - страница 90

XVIII

Седмица по-късно Верена ѝ съобщи, че господин Пардън много настоявал тя да се омъжи за него. И добави с видима радост, че може да зарадва приятелката си с приятната новина, че категорично е отказала да говори по този въпрос. Надявала се Олив поне сега да ѝ повярва, защото предложението било по-примамливо, отколкото госпожица Чансълър смятала.

– Той наистина умее да представя нещата съблазнително – поясни Верена. – Каза, че ако стана негова съпруга, ще ме увлече вихърът на успех, за какъвто сега дори не мога да мечтая. Че съм щяла да се прочуя. Трябвало само да му призная чувствата си и той щял да се погрижи за останалото. Уверява ме, че всеки миг от младостта ми е безценен и че ще го прекараме прекрасно, като обикаляме заедно страната. Мисля, ще се съгласите, че всичко това е направо смайващо, защото аз не притежавам вашата целеустременост!

– Обещава ви успех. Какво е успехът за вас? – попита Олив, загледана в приятелката си с благотворна хладина – временно оттегляне на симпатията, – вече добре позната на Верена (макар да не ѝ допадаше повече, отколкото отначало), вследствие на която одобрението, когато най-сетне дойдеше, изглеждаше още по-снизходително.

Верена се позамисли и после отвърна усмихнато и уверено:

– Да предизвикам натиск, на който да бъде невъзможно да се противопоставяш. Да принудя Конгреса и щатските законодателни органи да отменят някои закони и да приложат други.

Изрече думите като катехизис, който бе запаметила, а Олив усети, че механичният тон е преднамерено шеговит. Често бяха повтаряли тази дефиниция, защото госпожица Чансълър все намираше повод да напомни на приятелката си какво всъщност представлява успехът. Разбира се, вече лесно можеше да ѝ докаже, че апетитната стръв на господин Пардън е нещо съвсем различно – най-обикновен капан и примамка, подкуп за суетата и нетърпението, начин да накара Верена да се продаде, както и самият той да напълни джобовете си. Олив прекрасно познаваше непоследователността на момичето, вече беше виждала как на моменти тя е ревностно сериозна, а после става своенравно, макар и невинно, лекомислена – като сега, когато се опитваше да превърне в шега един от най-светите постулати на Олив. Впрочем тя отдавна беше стигнала до извода, че не е нужно Верена да бъде като нея – Олив беше цялостна, монолитна, а момичето сякаш беше съставено от многобройни късчета, между които имаше тесни и капризни цепнатини, през които понякога отвътре струеше насмешливо сияние. Именно поради разликата между двете жени предложението на господин Пардън за нескончаеми вълнения изглеждаше примамливо на Верена и тя изобщо проявяваше някаква търпимост към него. Олив се стараеше да отдава подобни отклонения на младостта и на провинциалното възпитание на момичето, но дори когато се стараеше най-много, Верена я укоряваше – доколкото изобщо неизлечимо благият нрав на Верена бе способен да укорява, – че не е достатъчно толерантна. Олив явно не проумяваше, че докато господин Пардън беше рисувал тази картина и бе държал момичето за ръка (неуместна представа), тя беше отправила дълъг и изпълнен с копнеж поглед през отворената от него врата към веселото оживление в света и после се бе извърнала единствено заради приятелката си към по-суровите морални изпитания и по-чистите усилия.