Читать «Бостънци» онлайн - страница 93

Ден-два по-късно господин Хенри Бъридж остави визитната си картичка на прага на госпожица Чансълър, придружена с бележка, в която изразяваше надеждата си тя да пие чай с него в конкретен ден, когато очаквал да го посети и майка му. Олив отговори, че ще откликне на поканата заедно с Верена, но се озова в изключителното за нея положение да не е съвсем наясно как да постъпи. Озадачаваше се, че Верена я подтиква да предприеме тази стъпка, след като беше свободна да отиде и без нея, а това показваше две неща: първо, че тя е силно заинтригувана от господин Хенри Бъридж, и второ, че душата ѝ е невероятно невинна. Иначе нищо не можеше да обясни безразличието ѝ към подобна възможност да флиртува. Верена искаше да узнае истината и явно беше убедена, че Олив Чансълър вече разполага с нея. Ето защо настойчивостта ѝ доказваше преди всичко, че цени по-високо мнението на приятелката си за Хенри Бъридж, отколкото своето собствено – което пък напомни на Олив огромната отговорност, с която се бе нагърбила, с решението да формира този щедър млад ум и за високото място, което вече заема в него. Такива откровения би следвало да ѝ носят удовлетворение, а причината да не стане съвсем така, беше съжалението на по-голямата жена, че субектът, относно който искаха мнението ѝ, е млад мъж, лишен от най-лошите пороци. Вечерта, когато Олив Чансълър се запозна с Хенри Бъридж в дома на госпожа Тарант, той наистина беше помогнал да я "изкарат от кожата", както се изразяваха двете млади приятелки, но въпреки това тя отчетливо усещаше, че той е истински джентълмен и свестен човек.

Това стана болезнено ясно по време на посещението в дома му. Той беше толкова добронамерен, забавен, дружелюбен и грижовен, толкова внимателен към госпожица Чансълър, домакинстваше в ергенската си квартира с такава лекота, че отначало Олив седеше и безмълвно разтърсваше съвестта си като спрял часовник, за да я принуди да изтъкне по-основателна причина да не го харесва. Установи, че без никакви трудности ще възненавиди майка му, което, за жалост, не обслужваше така добре целите ѝ. Госпожа Бъридж беше пристигнала да прекара няколко дни със сина си и беше отседнала на хотел в Бостън. Олив се досети, че след съвместно прекараната вечер би било вежливо да я посети, но за радост, можеше да се оправдае с бостънския темперамент и да остави нещата така. Честно казано, беше малко досадно, че госпожа Бъридж е нюйоркчанка до мозъка на костите си и всъщност нямаше да забележи дали една жителка на Бостън се отбива да я посети, или не, но изглежда дори най-сладкото отмъщение понагарча. Тя беше светска дама, едра и пищна, със светла кожа и типично грозновата. Имаше вид на муден и доста тромав човек, но впечатлението тутакси се разсейваше от бързия ѝ и весел говор, от краткия и звънлив смях, с който завършваше всяка изречена шега (независимо каква). Създаваше впечатление, че бързо схваща всичко, което види и чуе. Очевидно беше свикнала да говори и дори да изслушва, макар и да не изчакваше дълго за подробностите и вмятанията. Не беше последователна, а бърза, и си личеше, че не обича обясненията, макар че надали имаше причина да се бои от тях. Предпочиташе общата картина, не детайлите, държеше се с всички вежливо, но в никакъв случай мило, и беше безукорно общителна, без да доверява нищо лично, както постъпваха жителите на Бостън, когато (в мигове на превъзбуда) искаха да внушат, че не са подозрителни. В цялото ѝ поведение имаше нещо, което подсказваше на Олив, че светът на тази жена е по-широк от нейния. Нашата млада героиня се подразни, когато научи, че госпожа Бъридж е живяла доста години в Европа, което тутакси я изпрати в групата на покварените. Научи засегната, че нито майката, нито синът са прекарали зад граница по-дълго от нея и че ако ще ги осъжда, че са развейпрах, трябва да го прави индивидуално. Дали тази преценка бе улеснена от факта, че госпожа Бъридж много харесваше Бостън и колежа Харвард, интериора на сина си, чая си (поднесен в стар севърски порцелан), който изобщо не беше толкова лош, колкото бе очаквала, компанията, която беше поканил да се запознае с нея (присъстваха трима-четирима господа, един от които беше господин Грейси), и накрая, но не на последно място, харесваше Верена Тарант, към която се отнасяше като към знаменитост – мило и умно, но без майчинска нежност или други прояви на разликата във възрастта? Разговаряше с момичето, все едно са равни в това отношение, все едно геният на Верена и славата ѝ компенсират несъответствието, затова момичето не се нуждаеше от закрила или насърчение. Гостенката обаче не направи нито намек за възгледите на младата жена, не зададе нито един въпрос относно "дарбата" ѝ – пропуск, който озадачи Верена, и тя напълно искрено сподели разсъжденията си в тази връзка с Олив. Госпожа Бъридж явно смяташе, че всички присъстващи имат отличителна особеност и дарба и че заедно са чудесна компания. Нищо в поведението ѝ не издаваше да се страхува от Верена заради сина си. Не приличаше на човек, който би желал той да се ожени за дъщерята на лечител с хипноза, но въпреки това, изглежда, смяташе за очарователна появата на тази млада жена в Кеймбридж. Клетата Олив беше разкъсвана от противоречиви чувства. Ужасяваше я мисълта Верена да се омъжи за господин Бъридж, но въпреки това се ядосваше, задето майка му, изглежда, също не намираше младата червенокоска, на чиято свежест се наслаждаваше, за сериозна опасност. Всичко това тя забеляза през призмата на своята стеснителност и на съзнателното и напрегнато мълчание, в което доброволно потъваше през повечето време. Можем само да предполагаме колко ярка би била картината в съзнанието ѝ, ако приемаше нещата по-простичко, защото беше достатъчно интелигентна, за да не се държи неприятно дори за самозащита.