Читать «Бостънци» онлайн - страница 77

Той поговори малко с Олив за Маунт Дезърт, довери ѝ, че в писмата си описва компанията в различните хотели. Отбеляза обаче, че в днешно време един кореспондент страда много от конкуренцията на дамите авторки, защото техните статии били по-приемливи за вестниците. Очакваше това негово наблюдение да я зарадва – знаеше колко я интересува шансът жените да имат поле за свободна изява. Те наистина били прекрасни кореспондентки и напипвали чудесни теми за нула време – почти нищо не оставало скрито от тях и човек трябвало да бъде много пъргав, ако иска да ги изпревари. Разбира се, те били по природа по-бъбриви, а точно този литературен стил се харесвал най-много днес. Само че те пишели предимно онова, което искат да четат жените. Разбира се, той знаел, че има милиони читателки, но намекна, че самият той никога не се обръщал само към представителите на единия пол, а се стремял да включи неща, интересни за всички. Ако четеш писмо от жена, още отначало знаеш какво би открил в него. В момента той се стремял читателите да нямат и най-малка представа, винаги се опитвал да напипа нещо, което да озадачи читателя. Господин Пардън не беше тщеславен, поне не повече, отколкото се полага на човек, чиято младост и успех вървят ръка за ръка, затова бе напълно естествено да не е наясно в какво разположение на духа го слуша госпожица Чансълър. Даваше си сметка, че тя е културна жена, затова желанието му беше просто да я снабди с очакваната от нея храна за размисъл. Тя го смяташе за доста посредствен. Чувала беше, че е изключително умен, но вероятно бе грешка, така че Верена не беше застрашена от ум, който възприемаше големите тенденции само през призмата на клюката. Освен това той беше недостатъчно образован и тя беше убедена, или поне се надяваше, че образованието, което Верена получаваше в момента (лично под насоките на Олив), би ѝ дало възможност да открие това сама. Олив неизменно воюваше с лекомислието и простодушието на начина на мислене на своето време. Повечето възгледи ѝ се струваха несъстоятелни почти до глупост, без никаква мярка и норма, щедри на суперлативи и заставящи хората с удоволствие да приемат поднасяните им заблуди. Това поколение ѝ се струваше разхайтено и деморализирано и тя очакваше приливът на женска енергия да го застави да се почувства и да говори по-ясно и категорично.

– О, за мен е огромна чест да ви слушам как разговаряте – изтъкна госпожа Тарант. – Ето това наричам истински разговор. Рядко ни се случва нещо толкова свежо, затова и мен ме обзема желание да се присъединя. Направо не знам кого да слушам. Верена изглежда си прекарва великолепно с онези господа. Улавям откъслеци от разговора, но май не съм в състояние да възприема всичко. Може би трябва да обърна повече внимание на господин Бъридж – не ми се иска да реши, че ние тук не сме толкова сърдечни, колкото нюйоркчани.

Тя реши да се присламчи по-близо до тройката в другия край на стаята, защото беше забелязала (и горещо се надяваше госпожица Чансълър да не е), че Верена се опитва да убеди и двамата си събеседници да отидат да поговорят със скъпата ѝ приятелка, обаче безскрупулните млади господа само хвърлиха поглед през рамо и помолиха за пощада, изтъквайки умолително, че не са дошли за това. Селах отново излезе от стаята с подноса със сладкиши, а господин Пардън заговори с Олив за Верена и сподели с нея, че май не може да ѝ каже всичко, което изпитва, по отношение на проявения от нея интерес към момичето. Олив не проумяваше защо той се смята длъжен да говори или да изпитва каквото и да било и отговаряше едносрично, а клетият младеж, който не осъзнаваше сполетялата го участ, сподели надеждата си, че тя няма да оказва влияние, което ще попречи на госпожица Тарант да получи полагащия ѝ се по право статут. Смяташе, че тя е изтласкана на заден план, и искаше да я види на челните позиции, искаше да види името ѝ на огромни афиши, а портрета ѝ – по всички витрини. Тя несъмнено беше гений и щеше да ги поведе в нова посока. Притежаваше обаяние, а то беше търсено качество във връзка с новите идеи. Толкова много хора се бяха провалили, защото не го притежаваха. Верена трябваше да излезе в авангарда, трябваше да стигне върха. Нужни бяха смели действия, той просто не проумяваше какво чакат. Нали не искат тя да стане на петдесет – в редиците им вече имало предостатъчно старици. Пардън знаеше, че госпожица Чансълър си дава сметка за предимствата, които носи младостта на момичето, защото Верена лично му го казала. Баща ѝ беше ужасно небрежен, а зимата вече свършваше. Господин Пардън дори изтъкна, че ако доктор Тарант не оправи делата си, на него ще му се наложи да вземе всичко в свои ръце. В същото време той изрази надежда, че възгледите на Олив няма да ѝ позволят да принуди госпожица Верена да отлага. Надявал се също тя да не реши, че я притиска прекалено. Знаел, че хората все обвиняват журналистите, задето са твърде склонни да прекрачват границата. Тревожел се само, че хората, които са много по-близки на Верена, отколкото той можел да се надява да бъде, не са достатъчно дейни. Знаел, че е посетила няколко салона след онази вечер в дома на госпожица Бърдзай, чувал бил и за приятните събирания в дома на госпожица Чансълър, където много от най-видните семейства били поканени да се запознаят с нея. (Имаше предвид обяда в тесен кръг, даден от Олив, когато Верена говори пред десетина матрони и стари моми, подбрани изключително обмислено и с многобройни нравствени терзания от домакинята. Репортаж за събитието, написан от младия Матиас, който не присъстваше, естествено, се бе появил във вечерния вестник с невероятна бързина.) Разбира се, това било прекрасно, но той мечтаел за по-големи мащаби, за нещо толкова голямо, че никой да не може да го подмине. Сниши глас мъничко и поясни какво има предвид: лекция в Мюзик Хол срещу билет за петдесет цента, без присъствието на баща ѝ, изнесена самостоятелно от нея. Сниши глас още повече и разкри пред госпожица Чансълър най-съкровената си мисъл, след като преди това се увери, че Селах го няма и че госпожа Тарант разпитва господин Бъридж какво е успял да види в Бостън. В действителност самата госпожица Верена искала да се "отърве" от баща си. Не желаела той да се навърта покрай нея, както правел обикновено, преди тя да започне да говори – така изобщо не ѝ помагал да спечели публиката. Господин Пардън се надявал, че госпожица Чансълър е съгласна с него, а на Олив, на която единодушието с господин Пардън изобщо не ѝ беше по сърце, ѝ струваше огромно усилие да признае, че всъщност споделя мнението му. Попита го донякъде високомерно и студено – вече изобщо не се стесняваше пред него – дали проявява сериозен интерес към подобряването на положението на жените. Въпросът изглежда се стори на младия човек рязък и неуместен и се стовари върху него от висоти, на които не умееше да общува. Той обаче беше свикнал с бързи действия и само след мигновено объркване отвърна: