Читать «Бостънци» онлайн - страница 75

XVI

Олив забеляза, че господин Пардън е донякъде изключен от тази комбинация, обаче не беше човек, който лесно се предава. Настани се до госпожица Чансълър и поде литературна тема – попита я дали следи "сериите", които в момента публикуваха по списанията. Когато му отговори, че никога не е следила подобно нещо, той поде защита на романите с продължение, а тя побърза да добави, че не е възнамерявала да ги критикува. Пардън не се обезсърчи от забележката ѝ, а плавно смени темата на Маунт Дезърт, защото явно беше човек, който не може да мълчи. Говореше бързо и тихо, а думите и дори изреченията му оставаха недоизказани. В тона му се долавяше приятна прямота, а речта му беше изпъстрена с възклицания "Мили боже!" и "Бог да ни е на помощ!", които не се използваха много сред представителите на пола, склонен към по-груби изрази. Беше дребен, с правилни черти, забележително спретнат, с красиви очи и мустаци, които все поглаждаше – младееше въпреки побелялата си коса, и имаше свободно поведение, което дължеше на журналистическата си кариера. Приятелите му знаеха, че въпреки неговата мекота и деликатното му бърборене той е същински живак. Свързваха го с много литературни начинания. Следва да отбележим, че повечето от тях придаваха на това схващане същото значение като Селах Тарант – близост с пресата, изграждането на великото изкуство на саморекламата. За този изобретателен син на своето време разликите между обикновения човек и артиста бяха престанали да съществуват. Животът на писателя беше станал храна за журналистите, всичко и всеки бяха общодостъпни. За него всичко беше повод за публикация, а публикацията означаваше просто безкрайни репортажи относно неговите съграждани, незабавно оповестяване, оскърбително при нужда и дори без нужда. Той преднамерено клепаше личния им живот и външния им вид, убеден като Селах Тарант, че да си във вестника е същинско блаженство и че е проява на придирчивост да се питаш дали не е нарушена личната неприкосновеност. Той беше enfant de la balle, както казват французите. Беше започнал кариерата си четиринайсетгодишен, обикаляйки хотелите, за да рови за сведения в големите, осеяни с мазни петна регистри върху мраморните плотове, и можеше да се похвали, че е дал своя принос от името на бдителното обществено мнение, гордостта на демократичната държава, за великата цел да възпрепятства тайните и незаконни пътувания на американските граждани. Оттогава се беше изкачил още по-нагоре по стълбицата и беше най-блестящият репортер в бостънската преса. Най-сполучливо описваше жените. В кратките си материали беше обрисувал много от най-прочутите представителки на времето, някои от които всъщност бяха доста обемисти. Говореше се, че по доста съмнителен начин причаква примадоните и актрисите сутрин, след пристигането им в хотелите, или понякога вечер, докато качват багажа им в стаята. Беше само на двайсет и осем години и въпреки побелялата си коса беше съвременен млад мъж до мозъка на костите си. И през ум не му минаваше да пропусне да се възползва от някое съвременно удобство. Мисията на човечеството на земята според него беше в неспирното бълване на телеграми. За него почти всичко беше еднакво, той нямаше усещане за мярка или за качество. Според него единствено най-новите неща изискваха някакво подобие на уважение.