Читать «Бостънци» онлайн - страница 73

Двамата младежи бяха в прекрасно настроение, приемаха изблиците ѝ с веселие, което макар и да намираше вежлив израз, криеше несъмнена насмешка. Естествено, те разговаряха повече с Верена, отколкото с майка ѝ, а през това време госпожа Тарант обясни на Олив кои са момчетата и как един от тях, най-дребният, който не беше чак толкова издокаран, беше довел другия, придирчивия си приятел, за да го представи. Въпросният приятел, господин Бъридж, бил от Ню Йорк, бил изключително популярен, излизал много често в Бостън ("не се съмнявам, че някои от местата са ви познати") и произхождал от богато семейство.

– Е, той познава много такива места – продължи госпожа Тарант, – но не бил удовлетворен. Не познавал хора като нас. Казал на господин Грейси (онзи дребничкия), че трябва да се запознае с такива хора, затова поръчахме на господин Грейси да го доведе, разбира се. Е, надявам се, че ще научи нещичко от нас. Говори се, че е сгоден за госпожица Уинкуърт – сигурна съм, че знаете за кого говоря. Обаче господин Грейси твърди, че я е виждал само един-два пъти. Изглежда, така се разпространяват слуховете в онези среди. Е, радвам се, че не принадлежим към тях, добре сме си тука! Господин Грейси е съвсем различен, той е скромен, но според мен е високообразован. Вие намирате ли го за скромен? А, не знаете? Е, сигурно не ви интересува, виждали сте мнозина като него. Аз обаче трябва да призная, че намирам младеж с неговата външност за болезнено скромен. Чух доктор Тарант да отбелязва това при последното му посещение. Изобщо не искам да кажа, че скромността краси човека. Е, когато ви поканих, нямах представа, че ще се съберат толкова гости. Дали Верена да не поднесе тортата? Обикновено на студентите много им харесва.

Накрая това задължение беше поверено на Селах, който след продължително отсъствие се върна с поднос деликатеси, които предложи последователно на всички присъстващи. Олив забеляза как Верена щедро дарява с усмивки господин Грейси и господин Бъридж. Помежду им се бяха установили весели отношения и особено последният господин се заливаше от одобрителен смях. Наблюдавайки групата, човек би решил, че призванието на Верена е да се усмихва и да разговаря с младите господа, които се накланяха към нея. Би го решил обаче човек, който не е толкова уверен в противното като Олив, която имаше причина да знае, че едно "даровито същество" е изпратено на този свят по съвсем различна причина и че приятното прекарване на двама млади господа е последното, за което следва да мислиш, ако притежаваш дарбата да си въплъщение на една кауза. Олив се постара да се зарадва, задето приятелката ѝ притежава щедър нрав, който прави жената вежлива, но без скрити мотиви. Смяташе, че Верена изобщо не флиртува, че просто е очарователно общителна с всички, че природата я е надарила с прекрасна усмивка, която озарява безпристрастно всички – и жени, и мъже. Олив може и да беше права, но ще споделя поверително с читателя, че всъщност тя не можеше да разбере дали Верена флиртува. Младата дама не би могла да ѝ каже (дори ако самата тя знаеше, което не беше така), а Олив, лишена от въпросното качество, нямаше как да прецени у друг изтънченото женско желание да доставяш наслада. Забелязваше разликата между господин Грейси и господин Бъридж, доказателство за което вероятно беше досадата ѝ от опита на госпожа Тарант да я изтъкне. Любопитно беше, че въпреки ревностното си старание да утвърди превъзходството на жените, тя разбираше много по-добре мъжките похвати, а не женските. Господин Бъридж беше много красив младеж, с усмихнато и умно лице, с прекалено изискано облекло и с поведение на човек от "високите кръгове" – преждевременно съзрял и добродушен светски мъж, жаден за нови усещания и донякъде дилетант по природа. Несъмнено беше малко амбициозен и понеже обичаше да се ласкае с мисълта, че съзира по нещо ценно дори у най-нисшия, той се бе сближил с по-грубоватата, но в същото време по-проницателна личност на един истински син на Нова Англия, който беше по-твърдоглав от него и притежаваше по-цинично чувство за хумор, и който, познавайки семейство Тарант отдавна, беше решил да му покаже нещо автентично и крайно интересно, може би дори очарователно. Господин Грейси беше нисък и с голяма глава. Носеше очила, ходеше размъкнат, почти по селски, а грозните му устни изричаха красиви слова. Верена имаше отговори за повечето от тях и докато говореше, бузите ѝ поруменяваха красиво. Олив усещаше, че момичето се държи тъкмо така, както единият младеж бе предупредил другия. Госпожица Чансълър прекрасно знаеше какво са си казали двамата – все едно го беше чула с ушите си. Господин Грейси беше обещал, че ще я увлече, че тя ще оправдае описанието му и ще се докаже като най-ярката представителка на своята прослойка. Двамата щяха да се заливат от смях по неин адрес, когато си тръгнат, щяха да запалят по една пура и дни наред след това разговорите им щяха да са изпъстрени с цитати от "момичето, което се бори за правата на жените".