Читать «Бостънци» онлайн - страница 246

Будните ѝ очи се взряха в него за миг, сякаш за да види дали е сериозен, после му отговори:

– Вероятно допускате, че мога да правя каквото пожелая, но не е така.

– Искате да кажете, че трябва да се връщате на работа ли?

– Ами да, домът ми в града е празен.

– Както всеки друг дом. По-добре останете до края на сезона.

– За мен няма сезони. Трябва да се погрижа за графика си. Стоях тук само заради нея.

– В такъв случай довиждане – каза Рансъм. – Ще запазя спомен за нашите излети. И ви пожелавам всякакви професионални успехи.

– Точно затова искам да се върна – отговори доктор Пранс с типичната си сдържаност. Искаше му се да я попита за Верена, но докато се колебаеше как да формулира въпроса, тя отбеляза, явно с желание да го зарадва на раздяла: – Е, надявам се да останете верен на убежденията си.

– На убежденията си ли, госпожице Пранс? Сигурен съм, че не съм ви споменавал за тях. – Сетне Рансъм додаде: – Как е госпожица Тарант днес? Успокои ли се?

– О, не, изобщо не е спокойна – категорично отговори доктор Пранс.

– Емоционална възбуда ли имате предвид?

– Не говори, не помръдва. Също като госпожица Чансълър. Седят безмълвно като часови. Но се чува как тишината трепти.

– Трепти ли?

– Да, крайно напрегнати са.

Както вече казах, Рансъм беше спокоен, но не успя да разбере дали състоянието на двете жени в къщата е добър знак за него. Много му се искаше да попита доктор Пранс дали според нея той можеше да разчита на Верена, но се стесняваше, защото двамата с лекарката не бяха засягали темата за отношенията му с госпожица Тарант. Освен това не искаше да задава въпрос, който повече или по-малко издава съмнение. Затова взе компромисно решение да се поинтересува косвено и най-общо за Олив и така да подразбере останалото.

– Какво мислите за госпожица Чансълър, как ви се струва?

Доктор Пранс се позамисли – прекрасно съзнаваше, че въпросът му е натоварен с повече от очевидния смисъл.

– Ами отслабнала е – отговори тя, а Рансъм се извърна обезсърчен и си каза, че май наистина е най-добре дребната лекарка да се върне към графика си.

Справи се прекрасно с положението, остана в Провинстаун една седмица, вдишваше превъзходния въздух, изпуши безброй пури и се излежава по древните пристани, които бяха обрасли с гъста трева и още по-силно от Мармиън създаваха впечатлението за западнало величие. И той като приятелите си от Бостън беше много напрегнат – понякога му се искаше да се втурне обратно към брега на онова заливче, а гласове във въздуха му нашепваха, че по време на отсъствието си ще бъде надхитрен. Въпреки това остана толкова време, колкото си беше наумил, като се успокояваше с мисълта, че няма как да му избягат, освен ако не заминат за Европа, което надали щяха да сторят. Ако госпожица Олив се опиташе да скрие Верена някъде в Щатите, той щеше да я открие, но признаваше, че бягство в Европа би го затруднило, защото не разполагаше с достатъчно пари да ги последва. Слабо вероятно беше обаче те да прекосят Атлантика в навечерието на планирания дебют на Верена в Мюзик Хол. Преди да се завърне в Мармиън, той писа на младата дама, за да я извести за предстоящата си поява и за да ѝ каже, че ще я очаква за среща на следващия ден. Надяваше се да извлече от този ден възможно най-много. Предостатъчно му беше мъчителното очакване на нощта, не можеше да протака повече. Върна се от Провинстаун със следобедния влак и вечерта се увери, че бостънките не са напуснали градчето. Прозорците на къщата под брястовете светеха. Той стоеше на същото място, където беше стоял с доктор Пранс онази вечер, докато слушаше гласа на Верена, която репетираше речта си. Този път гласът ѝ не се чуваше – нямаше никакъв звук, единственият признак на живот бяха светещите лампи. Явно къщата все още тънеше в мълчанието, описано от доктор Пранс. Рансъм смяташе, че проявява огромно благородство, като не настоява за незабавна среща с Верена. Тя не отговори на бележката му, но на следващия ден дойде на срещата в предложения от него час. Видя я да се приближава по пътя, облечена с бяла рокля, разтворила голям чадър, и отново отбеляза мислено колко му харесва походката ѝ. Слиса го обаче изражението ѝ и онова, което вещаеше – пребледняла, със зачервени очи, по-сериозна от всякога, явно бе прекарала отсъствието му в плач. Ала още от първите ѝ думи стана ясно, че не е плакала за него.