Читать «Бостънци» онлайн - страница 247

– Идвам само да ви кажа, че е напълно невъзможно! Премислих всичко, дадох си много време и това е отговорът ми – окончателно и категорично. Трябва да го приемете, друг няма да има!

Базил Рансъм се намръщи уплашено.

– Но защо, моля ви?

– Защото не мога, не мога, не мога – повтори тя разпалено с разкривено лице.

– Проклятие! – промърмори младият мъж. Грабна ръката ѝ, преметна я през своята и я принуди да тръгне с него по пътя.

Същия следобед Олив Чансълър излезе от къщата си и дълго време скита по брега. Разглеждаше залива, платната, които се мяркаха върху синята вода и се плъзгаха по вятъра и светлината – интригуваха я като никога преди. Съдбата беше решила Олив никога да не забрави този ден – знаеше, че ще бъде най-тъжният, най-болезненият ден в живота ѝ. Вече не беше в плен на безпокойство и на мъчителен страх както в Ню Йорк, когато Базил Рансъм отмъкна Верена в парка, за да я направи своя, но сърцето ѝ беше печално и натежало, беше потънала в жестока меланхолия и беше онемяла от отчаяние. Беше изразходвала яростния си ужас, парещата си мъка и сега бе твърде изтощена, за да се противопоставя на съдбата. Сякаш се беше примирила, сякаш бродеше в този прелестен следобед, знаейки, че "десетте минути", които Верена я беше осведомила, че възнамерява да предостави на господин Рансъм сутринта, неочаквано се бяха превърнали в цял един ден. Бяха излезли заедно да се повозят на лодка.