Читать «Бостънци» онлайн - страница 241

– Викали сте ме – нежно каза момичето. – Повече няма да ви оставя сама.

– О, няма да ви бавя. Исках само да ви зърна още веднъж. – Гласът на госпожица Бърдзай звучеше съвсем тихо, като на човек, който диша трудно, но без страдалческа или капризна нотка – изразяваше само ведрата умора, която бе белязала последния етап от живота ѝ и сякаш правеше изхода почти блажен. Беше отметнала глава назад, върху облегалката на креслото, панделката на старата ѝ шапка беше разхлабена, късното следобедно слънце осветяваше лицето ѝ и го правеше приказно, безметежно. Рансъм съзря величавост в доверчивото положение на позата ѝ, нещо в нея показваше, че тя е готова отдавна, но е чакала подходящия момент с обичайната си вяра, че така е най-добре. А сега, когато бяха настъпили подходящите условия, тя не можеше да се отърси от усещането, че това си е просто разкош, какъвто за пръв път вкусваше. Рансъм разбираше защо има сълзи в очите на Верена, когато тя погледна към търпеливата си стара приятелка. През последните три седмици тя му беше разказала за великите дела на госпожица Бърдзай, за нейната мисия, изпълнявана година подир година сред чернокожите на юг. Беше обикаляла тези хора, за да ги учи да четат и пишат, беше им занесла библии и ги бе уверявала, че на север имат приятели, които се молят за тяхното спасение. Рансъм знаеше, че Верена не му разказва тези легенди, за да го накара да се срамува от южняшкия си произход, от връзката си с хора, които в недалечното минало бяха предизвикали нуждата от такива апостолски мисии. Знаеше го, защото тя беше чула собственото му мнение за този период, беше направил пред нея историческо обобщение на робството, което не оставяше и място на съмнение, че има слабост към този конкретен пример на човешката глупост. Разказваше му го, защото и тя би желала да постъпи така – да броди сама, взела живота си в ръце, поела на милосърдна мисия в страна, където обществото е настръхнало срещу нея. Това би ѝ допаднало много повече, отколкото само да говори за правата на хората от осветения подиум някъде в Нова Англия. Рансъм каза само: "Дивотии!", защото, както вече се убедихме, той смяташе, че познава Верена много по-добре, отколкото се познава самата тя. Което не ѝ пречеше да смята, че се е родила твърде късно за героичния етап от живота в Нова Англия и да гледа на госпожица Бърдзай като на древен паметник от онези времена. Рансъм би могъл да сподели нейното възхищение, особено в този момент. Неведнъж бе казвал на Верена колко му се иска да бе срещнал старицата някъде в Каролина или в Джорджия преди войната – да я разведе сред чернокожите и да обсъди с нея новоанглийските ѝ възгледи. Вече не даваше пет пари за повечето от тях, но навремето щяха да бъдат освежителна новост. Госпожица Бърдзай толкова щедро се беше раздавала цял живот, че надали ѝ беше останало много преди последния преход. Един поглед към Олив беше достатъчен, за да се увери, че тя е решила да го пренебрегва, защото през няколкото минути, които Базил прекара там, тя нито веднъж не го погледна. Всъщност се извърна веднага щом доктор Пранс се приведе над госпожица Бърдзай и съобщи: