Читать «Бостънци» онлайн - страница 232

Единственото зрънце утеха на Олив в този нещастен период беше, че вече знае най-лошото. След дълго и злокобно мълчание Верена ѝ беше признала за отвратителната случка в Кеймбридж. Това ѝ се струваше най-лошо, защото беше като гръм от ясно небе, идваше от посока, където всички опасни симптоми бяха изчезнали още преди месеци. Макар Верена да беше направила всичко по силите си, за да компенсира вероломното си мълчание, като разказа случилото се между нея и господин Рансъм в Монаднок Плейс или по време на разходката им в колежите, Олив смяташе този случай за ключ към всичко, случило се впоследствие, защото тогава Рансъм беше получил неотвратима власт над нея. Ако Верена беше признала навреме, Олив никога не би ѝ позволила да замине за Ню Йорк. Единствената компенсация за тази отвратителна грешка беше, че момичето я признава и явно вече е на мнение, че е проявило твърде голяма сговорчивост. В някои августовски следобеди – дълги, прелестни и ужасни, на човек му се струваше, че лятото преваля, а шумоленето на раззеленените дървета на полегатите слънчеви лъчи под порива на сладостния ветрец звучеше като гласа на приближаващата есен, като предупреждение за житейските опасности – знаменателни и нетърпими часове, през които, докато седеше под полюшващата се от решетката лоза заедно с госпожица Бърдзай и се опитваше да прочете нещо на глас на своята гостенка, за да успокои нервите си, по-скоро собственият ѝ треперещ глас отново ѝ навяваше мисли за онзи гибелен ден в Кеймбридж, отколкото фактът, че в същия момент Верена е излязла с господин Рансъм на обичайната си кратка всекидневна разходка, до която беше решено да свежда общуването им. Казвам "решено", но това не е точната дума за компромиса, до който стигнаха, след молби през сълзи и крепки прегръдки, когато Рансъм увери Верена, че наистина ще остане един месец, а тя обеща да не увърта и да не бяга (с което нищо нямаше да постигне, увери я той), а да му даде шанс и да го изслушва по няколко минути всеки ден. Той настоя въпросните няколко минути да бъдат един час, а начинът, по който щяха да го прекарват, беше съвсем очевиден. Разхождаха се по брега до едно каменисто и обрасло с храсталаци място, докъдето стигаха точно за уговореното време. Навсякъде по тези места се долавяше меката, нежна и уханна сънливост на местността. Сладостта на белите пясъци, тихата вода, ниските носове, където сред барбариса и езерцата от приливна вода, искрящи на залеза, се виждаха пътеки – навсякъде властваше духът на късното лято. Разхождаха се и в гората, понякога по залесени възвишения, където каприз на природата беше групирал интересно дърветата и където насред моравите или в благоуханните кътчета за отдих и двамата се чувстваха като в приказка. На такива места Верена слушаше спътника си, държейки часовника си в ръка, и искрено се чудеше как е възможно той да обича момиче, поставило толкова отблъскващи условия пред желанието му да я ухажва. Разбира се, той още от самото начало беше приел, че няма да се натрапва отново на госпожица Чансълър и че след онова неловко сутрешно посещение, което описах, през първите три седмици от престоя си в Мармиън няма да влиза в къщата, чиито задни прозорци гледаха към изоставената корабостроителница. Както може да се допусне, Олив не възрази, а се държа като истинска дама, за да не му дава основания за обвинения. Отношенията между двамата бяха крайно обтегнати, водеха война на живот и смърт. И така, Верена се срещаше с младия мъж, както момиче се среща с ухажор. Виждаха се извън къщата, недалеч от селото.