Читать «Бостънци» онлайн - страница 231

Трудно можем да си представим по-странно положение от онова, в което се намираха двете жени тогава. Особено Верена – не съм способен да пресъздам действителното ѝ състояние. За да я разбере, човек трябва да познава нейната особена, вродена честност, навика ѝ да обсъжда различни въпроси, чувства и морал, нейното образование, атмосферата от лекционните зали, от сеансите, познанията ѝ относно речника на емоциите и тайните на, духовния живот". Тя се бе научила да диша и да се движи в рядък въздух, както би се научила и да говори китайски, ако успехът ѝ в живота зависеше от това. Но нито ослепителните номера, нито нейните неподправени превъзходни умения не бяха станали част от нейната същност, израз на най-съкровените ѝ предпочитания. Част от нейната природа беше невероятната ѝ щедрост, благодарение на която можеше да се разголи, да се отдаде, да се разкрие напълно пред човека, който го поиска от нея. Както вече отбелязахме, Олив смяташе, че никой не обръща толкова малко внимание на съхранението на личното си достойнство, и макар Верена да го изтъкваше като основание за оставането им в града, трябва да признаем, че в действителност тя беше крайно непоследователна. Олив бе вложила много от себе си в развитието на дарбата на Верена, но не се осмелявам да предположа до какви изводи бе стигнала след дълбок размисъл относно последиците от усъвършенстваното красноречие на момичето. Дали си бе казала, че сега Верена се опитва да я удави в собствените ѝ фрази? Дали не наблюдаваше смаяна фаталния резултат от старанието си да намира отговор за всичко? Тактичността, деликатността, предизвикана от уважение към нещастието, изисква да извърнем глава от състоянието на Олив по време на тези скръбни седмици. Тя не се хранеше и не спеше, едва заговорила, избухваше в сълзи, чувстваше, че е претърпяла неумолимо и коварно поражение. Помнеше великодушието, с което беше отказала (по-предната зима) да получи от Верена клетва, че ще остане неомъжена, която първоначално бе поискала от нея, но после се бе отказала, защото изпитанието ѝ се стори твърде жестоко. Тогава обаче момичето за един скъпоценен час, безвъзвратно отлетял, беше склонно да ѝ даде това обещание. Олив се разкайваше за това горчиво и гневно, а после се запита още по-отчаяно дали дори ако беше получила това обещание, щеше да има смелостта да изиска изпълнението му с оглед на реалните усложнения. Убедена бе, че ако е по силите ѝ да каже: "Не, няма да позволя да се отметнеш. Ти ми даде дума и аз няма да отстъпя!", Верена би изпълнила нареждането ѝ и би останала с нея, ала магията щеше завинаги да напусне духа ѝ, завинаги щеше да изчезне сладостта на приятелството им, ползата от работата им. Не спираше да ѝ повтаря, че се е променила изцяло от онзи миг, когато беше дошла при нея в Ню Йорк след сутринта, която беше прекарала с господин Рансъм, и разридана я беше помолила незабавно да отпътуват. След това беше наранена, вбесена и отвратена, но междувременно не се случи нищо – само еднократна размяна на писма, за която Олив знаеше, – което да породи у нея безсрамна толерантност. Верена признаваше, че е безсрамна, и винаги обясняваше като за пръв път какво се е случило и какво я е разубедило. Просто беше сигурна, че го харесва и че това е правилната гледна точка, единствената, от която би могла да анализира положението и да стигне до така нареченото от нея действително решение – трайно спокойствие. Когато Верена отговаряше на това с красноречието, за което споменах, не пропускаше да напомни, че най-силното ѝ желание на света е да докаже (картина, която Олив ѝ беше нарисувала още първия път), че една жена може да живее, следвайки велика, жива и спасителна идея, и без подкрепата на мъж. Да докаже правотата си в противовес на закостенелите суеверия – извор на всяко нещастие и по-конкретно на самопровъзгласяването на върховенството на мъжете – ето това, твърдеше разпалено тя, я вдъхновяваше в сегашната сериозна криза.